Сидни Шелдън - Ако утрото настъпи

— Кабинетът на господин Станхоуп — прозвуча гласът на Хариет.

— Хариет, тук е Трейси Уитни. Искам да говоря с господин Станхоуп.

— Един момент, мис Уитни. — Трейси усети нерешителността в гласа на секретарката. — Сега… сега ще проверя дали господин Станхоуп е тук.

След дълго и мъчително чакане Трейси чу най-сетне гласа на Чарлс. Щеше да се разплаче от облекчение.

— Чарлс…

— Трейси? Ти ли си, Трейси?

— Да, скъпи. О, Чарлс, откога се мъча да се свържа с теб…

— Просто не съм на себе си, Трейси! Тукашните вестници са пълни с невероятни истории за теб… Не мога да повярвам онова, което пишат.

— И в него няма капка истина, скъпи. Капка. Аз…

— Защо не ми се обади?

— Опитах се. Не успях да те намеря. Аз…

— Къде се намираш сега?

— В… в затвора на Ню Орлиънс. Чарлс, ще ме пратят в затвора за нещо, което не съм извършила. — За неин ужас тя се разплака.

— Не затваряй. Чуй ме. Вестниците пишат, че си стреляла по някакъв мъж. Нали това не е истина?

— Стрелях в него, но…

— Значи е истина.

— Не е така, както го описват, скъпи. Ни най-малко. Всичко ще ти обясня. Аз…

— Трейси, призна ли се за виновна в опит за убийство и в кражба на картина?

— Да, Чарлс, само че…

— Боже господи, ако си имала нужда от пари, защо не обсъди това с мен… Да се опиташ да убиеш някого… просто не ми го побира умът. И родителите ми не могат да го повярват. Днес си на първата страница на сутрешното издание на филаделфийския Дейли нюз. Семейство Станхоуп се забърка за първи път в скандал.

Трейси долови самоконтрола в гласа на Чарлс и разбра дълбочината на неговите чувства. Тя отчаяно се надяваше на него, а той се оказа на тяхна страна. Едва се въздържа да не закрещи.

— Скъпи, така имам нужда от теб. Ела тук, моля те! Само ти можеш да оправиш всичко.

Последва дълга тишина.

— Струва ми се, че няма кой знае какво за оправяне. След като си признала, че си извършила всичко. Семейството ми не може да си разреши да се забърква в подобни истории. Убеден съм, че разбираш. Това е ужасен удар за всички ни. Очевидно не съм те познавал достатъчно добре.

Всяка негова дума й въздействаше като удар с чук. Целият свят се рушеше отгоре й. Чувстваше се по-самотна от всеки друг път. Сега нямаше вече към кого другиго да се обърне.

— Ами… ами какво ще стане с бебето?

— Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре — каза Чарлс. — Съжалявам, Трейси!

Телефонната връзка прекъсна.

Трейси продължаваше да държи безмълвната слушалка в ръка.

Една затворничка зад нея я подкани:

— Свърши ли с телефона, мила, че искам да се обадя на адвоката си.

Когато върнаха Трейси в килията, полицайката я предупреди:

— Приготви се за тръгване утре сутринта. Ще те вземат в пет.

Дойде посетител. Ото Шмит изглеждаше остарял с няколко години, откакто го видя за последен път. Имаше болнав вид.

— Дойдох да ти кажа колко съжаляваме с жена ми. Знаем, че случилото се не е по твоя вина.

Защо Чарлс не беше казал това!

— С жена ми ще отидем на погребението на мисис Дорис.

— Благодаря ти, Ото.

Утре ще погребат и двете ни, помисли си опечалена Трейси.

Не успя да мигне цялата нощ, само лежеше върху тясното затворническо легло и се взираше упорито в тавана. Представяше си отново и отново разговора с Чарлс. Дори не й даде възможност да му обясни как стоят нещата.

Трябваше да помисли и за бебето. Беше чела за жени, които раждат в затвор, но тези разкази се различаваха толкова от действителния й живот, че оставяха у нея впечатлението, че се отнасят за хора от други планети. А сега й се случваше и на нея. Можеш да постъпиш с бебето така, както намериш за най-добре, й каза Чарлс. И въпреки това си помисли: те няма да ми го оставят. Ще ми го отнемат, защото ще бъда в затвора през целите следващи петнадесет години. По-добре детето да не научи нищо никога за майка си. Разплака се.

В 5.00 часа на следващата сутрин в килията на Трейси влезе полицай, придружен от полицайка.

— Трейси Уитни?

— Да — изненада се колко странно прозвуча гласът й.

— По заповед на криминалния съд на щата Луизиана ще бъдете преместена в Южния женски затвор на Луизиана. Да тръгваме, миличка.

Поведоха я по дълъг коридор, край килии, пълни със затворнички. Чуха се дюдюкания.

— Приятно пътуване, миличка…

— Кажи къде криеш картината, Трейси, и ще поделим паричките…

— Ако си тръгнала към големия дом, попитай за Ърнестин Литълчеп. Тя ще се погрижи много добре за тебе…