Сидни Шелдън - Голо лице

Това беше болезнено решение, но след като го взе, Джад се се почувства значително по-добре. Облече се, събра един малък куфар c дрехи, достатъчни за няколко дни, и го отнесе до асансьора.

Еди не беше застъпил още на смяна и асансьорът работеше на автоматичен режим. Джад слезе в приземния гараж. Огледа се за Уилт, управителя на гаража, но той никъде не се виждаше. Гаражът бе пуст.

Джад забеляза колата си паркирана в един далечен ъгъл до бетонната стена. Отиде до нея, постави куфара на задната седалка, отвори предната врата и седна зад кормилото. Ръката му тъкмо посегна към ключа на стартера, когато нечия фигура изникна изведнъж до прозореца. Сърцето му прескочи един удар.

— Точно навреме сте. — Беше Муди.

— Не знаех, че се каните да ме изпращате — заекна Джад.

Ангелското лицето на Муди разцъфна в широка усмивка.

— Нямах какво да правя, а и не ме свърташе в леглото.

Джад изпита внезапна благодарност за тактичния начин по който той беше подходил в тази ситуация. Нямаше даже и намек за факта, че Джад бе душевно болен, а само един приятелски съвет да отиде някъде на почивка. Е, най-малкото на което беше способен Джад, беше да се преструва, че всичко е наред.

— Размишлявах и реших, че имате право. Ще отида в мотела, където се надявам да прочета отчета за дейността.

— О, съвсем не е необходимо да ходите толкова далеч — каза Муди. — Някои хора са много грижливи.

Джад го изгледа c тъп поглед.

— Не ви разбирам.

— Много е просто. Винаги съм казвал, че когато искате да стигнете до дъното на нещо, трябва да грабнете лопатата.

— Мистър Муди…

Муди се приведе към вратата на колата му.

— Знаете ли кое е най-интересното във вашия случай, докторе? Това, че май всеки пет минути някой прави всичко възможно да ви прати на оня свят — поне така изглежда. А сега това „така изглежда“ направо ме умилява. До този момент нямахме нищо, за което да се хванем, за да решим дали не психясвате или някой действително иска да ви отвори черепа.

Джад го изгледа.

— Но нали Катскилс… — изрече той c отслабвал глас.

— О, вие никога нямаше да стигнете до Катскилс, докторе. — Муди отвори вратата му. — Елате.

Зашеметен, Джад се измъкна от колата.

— Разбирате ли, всичко това беше само за примамка. Винаги съм казвал, че ако искате да си уловите акула, първо трябва да налеете кръв във водата.

Джад следеше лицето му.

— Страхувам се, че вие никога нямаше да стигнете до Катскилс — повтори меко Муди.

Той заобиколи колата отпред, поигра си c ключалката на предния капак и го повдигна. Джад се приближи и застана до него. Към горната част на дистрибутора бяха привързани три пръчки динамит. Две тънки жици водеха от тях към стартера.

— Скрит взрив — изрече Муди.

Джад го изгледа зашеметен.

— Но как успяхте да…

Муди се ухили.

— Казах ви, че не ме свърташе в леглото. Дойдох тук някъде към полунощ. Платих на пазача да иде някъде да се повесели, а пък аз останах да дебна в сенките. Нощният пазач ще ви струва още двайсет долара — добави той. — Не исках да остават c впечатлението за вас, че сте скъперник.

Джад усети огромна вълна от благодарност към този дребен дебеланко.

— Видяхте ли кой я постави?

— Не. Направили са го още преди да дойда. В шест сутринта стана ясно, че никой няма да дойде и реших да хвърля едно око. — Той посочи към висящите жици. — Вашите приятели наистина си ги бива. Бяха монтирали втори комплект, така че ако повдигнехте капака на колата, тази жица щеше да взриви динамита. Същото щеше да се случи ако завъртяхте стартера. Зарядите са достатъчни да отнесат половината гараж.

Джад усети как стомахът му се устремява към гърлото. Муди го изгледа съчувствено.

— Горе главата — каза той. — Вижте колко напреднахме. Вече знаем със сигурност най-малко две неща. Първото, че не сте куку. И второто — усмивката напусна лицето му — че някой дяволски иска да ви свети маслото, докторе.

Седяха във всекидневната на апартамента на Джад и разговаряха; Муди беше разлял огромното си туловище върху големия диван. Преди да се качат горе, той внимателно беше преместил частите от вече обезвредените бомби в багажника на колата си.

— Не трябваше ли да ги оставитее там, за да може полицията да ги изследва? — запита го Джад.

— Винаги съм твърдял, че най-объркващото нещо на света е излишъкът от информация.

— Но това щеше да убеди лейтенант Макгрийви в моята правота.

— Мислиш ли?