Сидни Шелдън - Голо лице

— Бигелоу! — изрева той. — Бигелоу! Аз съм, доктор Стивънс!

Гласът му избумтя в каменните стени, а ехото глухо отекна през стълбището. Фигурата c фенерчето в ръка продължаваше неспирния си ход нагоре.

— Кой е там? — изкрещя Джад.

Единственият отговор беше ехото на думите му.

И Джад внезапно проумя кой е там. Неговите убийци. Сигурно бяха най-малко двама. Единият беше прекъснал захранването долу, докато другият през това време блокираше стълбите, за да го спре.

През това време лъчът се бе приближил, оставаха само два или три етажа и щяха да стигнат при него. Тялото на Джад изстина от внезапния страх. Сърцето му забумка в гърдите като пневматичен чук, а коленете му омекнаха. Бързо се обърна и тръгна по стълбите към етажа си. Отвори вратата и застана така, вслушан в мрака. Ами ако някой го дебнеше в тъмния коридор?

Шумът от стъпките на изкачващия се усили. Джад се завъртя и c пресъхнала уста тръгна по мастиленочерния коридор. Когато подмина асансьорите, започна да брои вратите на офисите. Чу да се отваря вратата на стълбището тъкмо когато стигна кабинета си. Връзката ключове се изплъзна от нервните му пръсти и издрънча на пода. Пръстите му зашариха в паника, напипаха ги. Отключи вратата към приемната и влезе, след което я заключи c две превъртания. Сега никой не можеше да я отвори, освен ако не разполагаше c дубликат на специалния му ключ.

Откъм коридора се разнесе шумът на приближаващи се стъпки. Влезе в кабинета си и и натисна ключа за лампите. Нищо. Захранването в цялата сграда беше прекъснато. Заключи и вътрешната врата и се придвижи до телефона. Напипа шайбата и набра номера на централата. Последваха три дълги сигнала и операторката вдигна слушалката, единствената му връзка c външния свят.

Той изговори бързо.

— Централа, тревога. Тук е доктор Джад Стивънс. Искам да говоря c детектива Франк Анджели от Деветнадесети участък. Моля, побързайте!

— Благодаря ви. Вашият номер, моля?

Той го издиктува.

— Един момент, моля.

Дочу шум. Някой пробваше външната врата на кабинета му откъм коридора. Не можеха да влязат оттам, защото нямаше външна ключалка.

— Централа, побързайте!

— Един момент, моля! — отвърна студеният равнодушен глас.

От другата страна се дочу звънене и се обади операторът на централата от полицейския участък.

— Деветнадесети полицейски участък, слушам.

Сърцето на Джад подскочи.

— Искам да говоря c детектив Анджели — изрече той. — Много е спешно!

— Детектив Анджели… секунда, моля.

Нещо ставаше отвън в коридора. Дочу звуците на приглушени гласове. Някой се беше присъединил към първия човек. Какво ли умуваха?

От слушалката се разнесе познат глас.

— Детектив Анджели отсъства. Тук е неговият партньор, лейтенант Макгрийви. Какво мога…

— Тук е Джад Стивънс. Намирам се в кабинета си. Цялото осветление е угасено и някой се опитва да се вмъкне в кабинета ми и да ме убие!

От другата страна последва тежка тишина.

— Вижте, докторе — каза Макгрийви. — Защо просто не дойдете при нас да си поговорим и…

— Не мога да дойда при вас! — Джад малко остана да изкрещи. — Някой се опитва да ме убие!

От другата страна отново настъпи тишина. Макгрийви не му беше повярвал и нямаше да му се притече на помощ. Той дочу да се отваря врата и гласовете се разнесоха в приемната му. Те бяха в приемната му! Необяснимо как се бяха вмъкнали без да имат ключ! Но сега вече ги чуваше съвсем ясно как се насочват към вратата за кабинета му.

Гласът на Макгрийви се разнесе от слушалката, но Джад дори и не се вслуша. Беше много късно, безнадеждно късно. Пусна слушалката. Нямаше значение дори и Макгрийви да се беше съгласил да дойде. Убийците бяха тук! Животът представлява една много тънка нишка и за никого не е трудно да я скъса. Страхът му се превърна в сляпа ярост. Той нямаше да се примири и да позволи да го заколят като Каръл или Хансън. Той щеше да се бие. Опипа в мрака около себе си за някакво оръжие. Пепелник…нож за отваряне на писма…безполезно… Убийците бяха въоръжени c пистолети. Приличаше на някакъв кошмар по Кафка. Осъден без никакво обяснение от безименни убийци.

Чу ги да приближават до вътрешната врата и разбра, че разполага само c минута или две. С някакво странно и безстрастно спокойствие, сякаш беше негов собствен пациент, той изследва своите окончателни мисли. Помисли си за Ан, и го прониза страшната болка от загубата. Помисли си за пациентите, колко много се нуждаеха от него. Харисън Бърк. Сякаш нещо го удари по главата при мисълта, че още не се е обадил на работодателя на Харисън Бърк, за да го изпрати в психиатрична клиника. Трябваше да пъхне някъде лентите, където тези оттатък нямаше да успеят да ги открият… Сърцето му подскочи. Може би все пак разполагаше c оръжие!