Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

— Това е служебен вход.

— Но вие пуснахте другата кола.

— Това е служебен вход. — И затвори портала.

Служебният автомобил прекоси пистата и спря до един самолет. До него ги чакаше Хауард Милър.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Даян. — Много благодарим, че ни помогнахте.

— Няма защо. Надявам се от всичко това да излезе нещо добро.

— Благодарете на Лоис Рейнолдс от наше име и й предайте, че… — започна Кели.

Лицето Хауард Милър помръкна.

— Лоис Рейнолдс е починала снощи.

Двете жени ахнаха.

— Как се е случило? — попита Даян.

— Сърцето й не е издържало. — Хауард Милър погледна самолета. — Готови са за излитане. Запазих ви места до изхода.

— Още веднъж ви благодарим.

Качиха се по стълбичката, стюардесата затвори люка и самолетът зарулира по пистата.

— Успяхме — каза Кели. — Надхитрихме ги тези гении. Какво ще правиш, след като разговаряме със сенатор ван Лювън?

— Още не съм мислила — призна Даян. — Ти в Париж ли ще се върнеш?

— Зависи. Имаш ли намерение да останеш в Ню Йорк?

— Да.

— Тогава и аз може да поостана.

— А после може заедно да отидем в Париж.

Двете се спогледаха и се усмихнаха.

— Мисля, че Ричард и Марк ще са много горди, ако знаят, че ще довършим започнатата от тях работа — каза Даян.

— Абсолютно.

Даян погледна през прозореца и промълви:

— Благодаря ти, Ричард.

Кели само мълчаливо поклати глава.

„Знам, че ме чуваш, Ричард, скъпи — говореше Даян наум. — Ще довършим започнатото от вас. Ще отмъстим за теб и за твоите приятели. Това няма да те възкреси, но мъничко ще помогне. Знаеш ли какво най-много ми липсва, любов моя? Всичко…“

След три и половина часа самолетът кацна на летище „Ла Гуардия“ и Даян и Кели слязоха първи. Даян си спомни думите на сенатор ван Лювън. „На летището ще ви чака сив линкълн“.

Колата ги чакаше на изхода на терминала. До нея стоеше възрастен японец в шофьорска униформа. Когато двете се приближиха, той се изпъна.

— Госпожа Стивънс? Госпожа Харис?

— Да.

— Аз съм Кунио. — Той им отвори вратата.

Потеглиха за Саутхамптън.

— Пътят ще отнеме два часа — съобщи шофьорът. — Гледката е много красива.

Най-малко ги интересуваше гледката. И двете напрегнато мислеха за най-краткия начин да обяснят на сенатора какво се е случило.

— Смяташ ли, че ван Лювън ще е изложена на опасност, когато й разкажем всичко? — попита Кели.

— Сигурна съм, че ще си осигури охрана. Тя ще се оправи с всичко.

— Надявам се.

Линкълнът стигна до голямо имение от XVIII век в английски стил. Имаше отделна сграда за прислугата и гараж.

— Ще ви чакам, ако имате нужда от мен — каза Кунио, когато спря пред главния вход.

— Благодаря.

Отвори им иконом.

— Добро утро. Заповядайте, моля. Госпожа сенаторът ви очаква.

Влязоха в изящно и в същото време семпло преддверие. Над голямата камина с барокова полица имаше стенни свещници.

— Насам, моля — покани ги икономът.

Кели и Даян го последваха в просторната дневна.

Сенатор ван Лювън ги очакваше. Носеше светлосин копринен костюм и блуза. Косата й висеше свободно. Изглеждаше по-женствена, отколкото предполагаше Даян.

— Аз съм Полин ван Лювън.

— Даян Стивънс.

— Кели Харис.

— Радвам се да ви видя. Отне прекалено много време.

Кели я погледна озадачено.

— Моля?

Зад тях се разнесе гласът на Танър Кингсли.

— Иска да каже, че късметът ви най-после свърши.

Даян и Кели се обърнаха.

В стаята бяха влезли Танър Кингсли и Хари Флинт.

— Хайде, Флинт — каза Танър.

Хари Флинт вдигна пистолета си, безмълвно се прицели в жените и стреля два пъти. Кели и Даян се строполиха на пода.

Танър се приближи до сенатор ван Лювън и я прегърна.

— Всичко свърши, принцесо.

— Какво да правя с труповете? — попита Флинт.

Танър не се поколеба.

— Завържи им тежести на глезените, натовари ги на самолета и ги хвърли на двеста-триста километра в Атлантическия океан.

— Няма проблем. — Флинт напусна стаята.

Танър се обърна към сенатор ван Лювън.

— С това поставяме край на въпроса, принцесо. Можем да продължим.

Тя се приближи към него и го целуна.

— Много ми липсваше, мили.

— И ти ми липсваше.

— Онези срещи веднъж месечно бяха мъчителни, защото знаех, че ще трябва да си тръгнеш.

Танър я притисна към себе си.

— Отсега нататък ще бъдем заедно. Ще изчакаме три-четири месеца, колкото е благоприличният траур за скъпия ти покоен съпруг, и ще се оженим.