Сидни Шелдън - Насън и наяве

— И защо?

— Не успяхме да я открием. Проверихме във всички местни хотели, в нашия архив, както и в този на ФБР. Тя няма акт за раждане, номер на социална осигуровка, нито шофьорска книжка.

— Невъзможно! Има ли вероятност да е напуснала града?

Полицай Фонтен поклати глава.

— Едва ли, инспекторе. Летището е било затворено в полунощ. Последният влак от Квебек е потеглил в пет и трийсет и пет следобед. Първият сутрешен влак ще е в шест и половина. Разпратихме описанието й до автогарата, две таксиметрови компании и фирмата за наем на лимузини.

— За Бога, разполагаме с името, описанието и отпечатъците й. Не може да изчезне просто така.

Един час по-късно се получи доклад от ФБР. Не бяха успели да идентифицират отпечатъците. Тони Прескот нямаше досие.

Пет дни след завръщането на Ашли от Квебек баща й телефонира:

— Току-що пристигам.

— Откъде пристигаш? — Трябваше й време, за да си спомни. — А, да. Твоят пациент в Аржентина. Как е той?

— Ще оживее.

— Радвам се.

— Можеш ли да дойдеш в Сан Франциско да вечеряме заедно?

Тя се ужасяваше от мисълта да се срещне с него, но не успя да измисли извинение.

— Добре.

— Тогава да се срещнем в ресторант „Лулу“. В осем часа.

Ашли вече беше в ресторанта, когато пристигна баща й. Тя отново видя възхитените погледи на хората наоколо. Баща й беше прочут. Би ли рискувал всичко само за да…

Той застана до масата.

— Радвам се да те видя, мила. Съжалявам за коледната ни вечеря.

— Аз също — насили се да отвърна Ашли.

Тя втренчено гледаше менюто, опитвайки се да събере мислите си.

— Какво ще поръчаш?

— Аз… всъщност не съм гладна — отвърна.

— Трябва да хапнеш нещо. Съвсем си измършавяла.

— Ще взема пиле.

Тя го наблюдаваше, докато той даваше поръчката на сервитьора, и се чудеше дали ще посмее да го попита.

— Как беше в Квебек?

— Много интересно. Красив град.

— Някой път трябва да отидем там заедно.

Тя се реши и се помъчи да говори колкото е възможно по-спокойно:

— Да. Между другото… миналия юни ходих на среща в Бедфорд по случай десет години от завършване на гимназия.

Той кимна.

— Приятно ли беше?

— Не. — Бавно заговори, като внимателно подбираше думите си. — Разбрах… разбрах, че в деня, след като ние с теб заминахме за Лондон, са открили… трупа на Джим Клиъри. — После замълча в очакване да види реакцията му.

Д-р Патерсън се намръщи.

— Клиъри ли? А, да. Онова момче, което тичаше след теб. Аз те спасих от него, нали?

„Какво означава това? Признание ли? Може би иска да каже, че ме е спасил от Джим Клиъри, като го е убил?“

Ашли дълбоко си пое дъх и продължи:

— Денис Тибъл е бил убит по същия начин. Намушкан и кастриран. — Тя видя, че баща й взима парче хляб и внимателно го намазва с масло.

— Не съм изненадан, Ашли — отвърна накрая той. — Лошите хора обикновено ги постига лош край.

И това го казваше лекар, човек, посветил се на спасяването на живота. „Никога няма да го разбера — помисли си. — А ми се струва и че не искам.“

Когато вечерята приключи, тя продължаваше да е също толкова далеч от истината, колкото и преди това.

— В Квебек наистина ми хареса, Алет — каза Тони. — Иска ми се пак да отида там някой ден. Ти как прекара?

— Наслаждавах се на музеите — плахо отвърна тя.

— Обади ли се вече на гаджето си в Сан Франциско?

— Той не ми е гадже.

— Обзалагам се, че искаш да ти стане, нали?

— Forse. Навярно.

— Защо не му позвъниш?

— Струва ми се, че няма да е прилично да…

— Позвъни му.

Уговориха се да се срещнат в музея „Де Янг“.

— Много ми липсваше — каза Ричард Мелтън. — Как беше в Квебек?

— Va bene.

— Иска ми се и аз да бях там с теб.

„Може би някой ден“ — с надежда си помисли Алет.

— Как върви рисуването ти?

— Не е зле. Наскоро продадох една от картините си на много известен колекционер.

— Фантастично! — зарадва се тя. И не можеше да не си помисли: „Толкова е различно, когато съм с него. Ако беше някой друг, щях да си помисля «Кой има толкова лош вкус, че да хвърля пари на вятъра за картините ти?» Или «Недей да се отказваш от другата си работа.» Или стотици други злобни забележки. Но с Ричард никога не го правя.“

Това я караше да се чувства невероятно свободна, сякаш е открила лек за някаква ужасна болест.

Двамата обядваха в музея.

— Какво ще си вземеш? — попита Ричард. — Правят страхотен ростбиф.

— Аз съм вегетарианка. Ще си поръчам само салата. Благодаря.