Елън Шрайбер - Вампирски целувки

Тя живеела със слугите си в пълна изолация, ужасена от непознати и тълпи. Бях малко дете по времето на смъртта й и никога не съм я виждала, въпреки че си играех до надгробния й камък на гробището. Хората казват, че тя седяла на прозореца на горния етаж през нощта, гледайки луната, и че дори сега, когато луната е пълна, ако погледнеш от точния ъгъл, можеш да видиш духа й, седящ на същото място, взиращ се в небето.

Но аз никога не съм я виждала.

Имението беше изоставено от тогава. Чуха се слухове, че там живее вещерска румънска дъщеря, интересуваща се от черна магия. Във всеки случай, тя не се интересуваше от Дулсвил (умна госпожа!) и никога не припари до мястото.

Имението на Хълма Бенсън беше доста прелестно за мен в готическия си вид, но бе трън в очите за всички останали. Беше най-голямата къща в града — и най-празната. Баща ми казва, че това е защото е завещано. Беки твърди, че е обладано. Аз мисля, че е, защото жените в града се страхуват от прах.

Имението, разбира се, винаги ме е изумявало. Бе моята Къща Мечта на Барби и аз изкачвах хълма много нощи, надявайки се да видя дух. Но всъщност, съм влизала вътре само веднъж, когато бях на дванадесет. Надявах се, да мога да го пооправя и да го превърна в игрална къща. Щях да сложа надпис, гласящ, ЗАБРАНЕНО ЗА ЗАГУБЕНЯЦИ. Една вечер изкачих грубата желязна порта и изприпках по ветровитата алея.

Имението беше наистина величествено, с лози, спускащи се по страните му като сълзи, избеляла боя, изпочупени керемиди, и плашещи тавански прозорци. Дървената врата стоеше като Годзила, висока и силна — и заключена. Прокраднах се отзад. Всички прозорци бяха заковани с дълги пирони, но забелязах няколко отпуснати дъски, висящи над прозореца на мазето. Опитвах се да ги откача, когато чух гласове.

Свих се зад някакви храсти, когато банда гимназисти минаха наблизо. Повечето бяха пияни, а един беше изплашен.

— Хайде, Джак, всички сме го правили — излъгаха, бутайки момче, носещо бейзболна шапка, към Имението. — Влез вътре и ни донеси съсухрена глава!

Можех да видя, че Джак Патерсън бе нервен. Беше красиво, заслужаващо да си паднеш по него момче, от вида, който трябва да прекарва времето си в игра на баскетбол или да сваля момичета, не да се промъква в обладани къщи, за да спечели приятели.

Беше сякаш Джак вече бе видял призрак, когато доближи Имението. Изведнъж погледна зад храстите, където се криех аз. Въздъхнах, а той изпищя. Помислих, че и двамата щяхме да получим инфаркт. Запълзях назад, защото чух бандата да наближава.

— Пищи като малко момиченце, а все още не е вътре! — подигра му се един от тях.

— Разкарайте се от тук! — каза Джак на момчетата. — Очаква се от мен да вляза сам, нали?

Той изчака останалите да отстъпят и после ми кимна, че е чисто.

— По дяволите, момиче, изплаши ме! Какво правиш тук?

— Живея тук и си забравих ключовете. Опитвам се да се върна вътре — пошегувах се.

Той си пое дъх и се усмихна.

— Коя си ти?

— Рейвън. Вече знам кой си ти. Ти си Джак Патерсън. Баща ти държи магазина, от който майка ми си купува чантите. Виждала съм те на касата.

— Да, знаех си, че изглеждаш позната.

— Е, защо си тук?

— Предизвикателство е. Приятелите ми мислят, че мястото е обладано, и от мен се иска да вляза вътре и да измъкна сувенир.

— Нещо от рода на стар диван?

Усмихна се със същата онази усмивка.

— Да, идиоти. Но няма значение. Няма начин.

— Да, има! — и аз му показах отпуснатите дъски на прозореца до мазето.

— Ти влез първа — каза, бутайки ме напред с треперещи ръце. — Ти си по-малка.

Проврях се лесно през прозореца.

Вътре, бе наистина тъмно, дори за мен. Едва можех да премахна паяжините. Обикнах го! Имаше купища от кашони навсякъде, и миришеше като мазе, което беше тук от началото на света.

— Хайде идвай вече! — казах.

— Не мога да мръдна! Заклещих се.

— Трябва да мръднеш. Искаш ли да те намерят със задницата, стърчаща навън?

Протегнах се и дръпнах и бутнах. Накрая Джак влезе, за мое облекчение, но не и негово.

Поведох ужасения гимназист през тъмното мазе. Стискаше толкова силно ръката ми, че си помислих, че ще ми счупи пръстите.

Но беше приятно да държа ръката му. Беше голяма и силна и мускулеста. Не като на Загубеняците, чиито малки ръце винаги бяха мокри и лепкави.

— Къде отиваме? — прошепна с ужасен глас. — Нищо не виждам!

Можех да различа формите на огромни столове и дивани, покрити с прашна бяла покривка, вероятно някога принадлежащи на старата жена, която гледала луната.