Елън Шрайбер - Вампирски целувки

Иска ми се къщата ни да се намираше върху железопътните линии, на колела, и да ни изнесе от града, но ние сме от дясната страна близо до кънтри клуба. Дулсвил. Единственото вълнуващо място е изоставено имение, което някаква заточена баронеса построила на върха на Хълма Бенсън, където умряла в изолация.

Имам само една приятелка в Дулсвил — фермерско момиче, Беки Милър, която е по-непопулярна и от мен. Бях в трети клас, когато официално се запознахме. Седях на стълбите в училище и чаках майка ми да дойде да ме вземе (закъсняваше, както обикновено) забелязах разстроено момиче, седящо в началото на стълбите, плачещо като бебе. Нямаше никакви приятели, тъй като беше срамежлива и живееше в източната част на железопътната линия. Тя беше едно от малкото фермерски момичета в нашето училище и в час седеше два реда зад мен.

— Какво има? — попитах, изпитвайки съжаление към нея.

— Майка ми ме забрави! — тя крещеше, ръцете й покриваха жалкото й мокро лице.

— Не, не е — утеших я аз.

— Тя никога не закъснява толкова! — проплака тя.

— Може би е попаднала в задръстване.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Или може би й се е обадил някой от досадните продавачи, които винаги питат „Майка ти вкъщи ли е?“

— Наистина ли?

— Случва се постоянно. Или може да е спряла да вземе нещо за ядене и да е имало голяма опашка.

— Тя би ли направила това?

— Защо не, трябва да ядеш, нали? Тъй че не се притеснявай. Ще дойде.

И разбира се, син пикап докара една извиняваща се майка и приятелски настроено, пухкаво овчарско куче.

— Майка ми каза, че можеш да дойдеш у нас в събота, ако вашите ти разрешат — каза Беки, която дотича обратно при мен.

Никой преди това не ме беше канил в къщата си. Не бях стеснителна като Беки, просто не бях популярна. Винаги закъснявах за училище, защото се успивах, носех слънчеви учила в час и мненията ми не бяха типични за Дулсвил.

Беки имаше заден двор голям колкото Трансилвания — страхотно място да се криеш, да играеш на чудовища и да ядеш всичките пресни ябълки, които стомахът на един третокласник може да побере. Аз бях единственото дете, което не я беше било или наричало с гадни прякори, и дори ритах всеки, който опиташе. Тя беше моята триизмерна сянка. Бях най-добрата й приятелка и бодигардът й. И все още съм.

Когато не играех с Беки, прекарвах времето си слагайки си черно червило, лакирайки си ноктите, носейки вече износените си кубинки и потъвайки в романите на Ан Райс. Бях на единадесет, когато семейството ни отиде на почивка в Ню Орлиънс. Майка ми и баща ми искаха да играят Блекджек в корабното казино Фламинго. Загубенякът искаше да отиде в аквариума. Но аз знаех къде отивам: исках да посетя рождената къща на Ан Райс, историческите домове, които беше възстановила, и имението, което беше нарекла дом.

Стоях хипнотизирана пред железните порти на готическото мега-имение, с майка ми (която не беше поканена) до мен. Можех да усетя враните, летящи над нас, въпреки че вероятно нямаше такива. Беше срамота, че не бях дошла през нощта — щеше да бъде много по-красиво. Няколко момичета, които изглеждаха точно като мен, стояха от другата страна на улицата и правеха снимки. Исках да изтичам при тях и да кажа „Бъдете ми приятелки. Можем да направим обиколка на гробищата заедно!“ За първи път в живота си се чувствах принадлежаща към нещо. Бях в града, в който слагаха ковчезите един върху друг, така че да можеш да ги видиш, вместо да ги заравят дълбоко в земята. Имаше колежани с руси коси и прически на шипове. Готините хора бяха навсякъде, освен на улица „Бурбън“, където туристите изглеждаха все едно идват от Дулсвил. Изведнъж една лимузина се появи от ъгъла. Най-черната лимузина, която бях виждала. Шофьорът, облечен в черно и носещ шофьорска шапка, отвори вратата и тя излезе!

Откачих и гледах безизразно, все едно времето бе спряло. Точно пред очите ми беше моят идол от всичките ми живи идоли, Ан Райс.

Тя блестеше като филмова звезда, Готически ангел, райско създание. Дългата й черна коса падаше под раменете и лъщеше; носеше златна панделка за коса, дълга плаваща копринена пола и зашеметяващо вампирска, черна мантия. Онемях. Помислих, че може би ще изпадна в шок.

За щастие майка ми никога не онемяваше.

— Може ли да ви помоля да дадете автограф на дъщеря ми?

— Разбира се, — отговори кралицата на нощните приключения мелодично.

Вървях към нея, все едно гумените ми крака щяха да се разтопят от слънцето всеки момент.