Елън Шрайбер - Вампирски целувки

Тази нощ тя ме намери с устни притиснати в телевизионния екран, докато се опитвах да целуна Кристофър Лий в „Ужаса на Дракула“.

— Рейвън! Какво правиш толкова късно? Утре си на училище!

— Какво? — казах аз. Черешовият пай „Хостес“, който ядях, падна на пода, а сърцето ми падна заедно с него. — Но аз мислех, че ще бъде само един път? — рекох паникьосана.

— Скъпа Рейвън. Трябва да ходиш всеки ден!

Всеки ден? Думите отекнаха в главата ми. Беше доживотна присъда!

Тази вечер Загубенякът нямаше начин да се конкурира с драматичните ми стенания и ридания. Докато лежах сама в леглото си, се молех за вечна тъмнина и слънце, което никога да не изгрее.

За съжаление на другия ден се събудих от ослепителна светлина и чудовищно главоболие.

Жадувах да бъда около поне един човек, с който някак да имам връзка. Но не можех да намеря такъв нито вкъщи, нито в училище. Вкъщи лава лампите бяха заменени с лампиони стил Тифани, светещите в мрака постери бяха покрити с тапети на Лаура Ашли, а сивкавият ни черно-бял телевизор бе заменен от нов цветен 25-инчов модел.

В училище вместо да пея песните от „Мери Попинз“, аз си подсвирквах мелодията от „Екзорсистът“.

По средата на времето в детската градина се опитах да стана вампир. Тревър Мичел, идеално заресан и рус със сини очи, бе моето отмъщение от мига, в който го видях да се опитва да се пореже пред мен на пързалката. Той ме мразеше, защото бях единственото дете, което не се страхуваше от него. Децата и учителите му се умилкваха, защото баща му притежаваше голяма част от земите, върху които живееха. Тревър бе хапеща фаза, не защото искаше да стане вампир като мен, а само защото беше зъл. Беше отхапал плът от всеки, освен от мен. А идваше и моят ред в списъка.

Бяхме на площадката, стояхме до баскетболния кош, когато ощипах кожата на малката му слаба ръка толкова силно, че помислих, че кръв ще бликне оттам. Лицето му цялото почервеня. Стоях неподвижно и чаках. Тялото на Тревър затрепери от гняв и очите му се разшириха отмъстително, докато аз се усмихвах дяволито. И тогава той остави зъбните си отпечатъци върху очакващата ми ръка. Госпожа Пийвиш се намери принудена да го накаже до училищната стена, а аз щастливо затанцувах по площадката, чакайки да се трансформирам във вампир.

— Тази Рейвън е странно дете, — дочух госпожа Пийвиш да казва на другата учителка, докато минавах покрай ридаещия Тревър, който сега бе изпаднал в истерия срещу твърдата асфалтова настилка. Пратих му благодарствена въздушна целувка с ухапаната си ръка.

Носех се гордо с раната си, докато се люлеех на училищната люлка. Сега можех да летя, нали? Но имах нужда от нещо, което да ми даде начална скорост. Седалката се издигаше високо на нивото на оградата, но аз се целях към пухкавите облаци. Ръждясалата люлка се изкриви, когато скочих от нея. Мислех, че ще полетя през площадката — точно към слисания Тревър. Вместо това тупнах върху калната земя, причинявайки си много по-сериозни вреди от тази на ръката ми. Плачех повече заради факта, че не притежавах свръхестествени сили като героите по телевизията, отколкото заради пулсиращата от болка плът.

Госпожа Пийвиш ме остави до стената да почивам, а раната ми бе превързана с лед и сега сополивият Тревър можеше спокойно да си играе. Той ми изпрати подигравателни въздушни целувки и рече:

— Благодаря.

Изплезих му се и го нарекох с дума, която бях чула мафиотите в „Кръстникът“ да използват. Госпожа Пийвиш веднага ме прати вътре. Бях изпращана вътре доста често по време на детските ми почивни междучасия. Бях предопределена да си почивам от почивните междучасия.

На знака в началото на града трябва да пише „Добре дошли в Дулсвил — по-голям е от пещера, но е достатъчно малък, за да Ви докара клаустрофобия!“

Население от 8 000 човека, всички от които си приличат, прогноза за времето, която е ужасна през цялата година — слънчево време — обградени от малки сладки къщички и разпростиращи се фермерски земи — това е Дулсвил. Товарният влак, който минава в 8:10 през града, отделя едната страна на железопътната линия от другата, царевичните полета от голф игрището, тракторите от голф количките. Мисля, че целият град е на обратно. Как може земя, на която растат царевица и пшеница, да струва по-малко от земя пълна с пясъчни дупки?

Стогодишната сграда на съда се намира на градския площад. Не съм си навлякла достатъчно проблеми, за да ме завлекат там — или поне все още. Бутици, пътнически агент, компютърен магазин, цветар и второкласно кино, в което местата са разположени около площада.