Елън Шрайбер - Вампирсвил

Престорих се, че кихам и кашлям.

— Използвала си всички дни, които ти се полагат за боледуване — каза той, разглеждайки досието ми. — Поискала си да напуснеш училище през 130 от 140 учебни дни досега.

— Значи тридесет и едно може да е късметлийския ми номер?

— Е, наистина изглеждаш ужасно — каза той накрая и подписа формуляра.

— Благодаря! — саркастично казах аз.

Не бях планирала да изглеждам толкова убедително.

— Съжалявам, Рейвън, — каза майка ми, докато изкарваше колата си от паркинга. — Чувствам се ужасно, че те оставям сама, но имам една бизнес среща, която е планирана от месеци насам.

Тя ме изпрати до входната врата и ме прегърна набързо.

— Странно — казах аз. — Вече се чувствам по-добре…

Затворих вратата, и още щом майка ми пое надолу по улицата, взех нормалните си детектори за вампири — чесън на прах и компактната пудра, която принадлежеше на Руби Уайт от Армстронг Травъл, и поех към къщата на Тревър.

Нищо чудно, че вампирите не излизаха на дневна светлина. Спасявах се в сенките на дърветата и жадувах за тъмното одеяло, с което нощта покриваше града. Горещото слънце започна да изгаря бледата ми кожа, докато аз карах колелото си по алеята на Мичъл и спрях пред четириместният им гараж. Подпрях колелото на една ограда и позвъних на вратата. Кучето им се разлая от верандата.

Когато никой не отвори, натиснах звънеца отново.

Изведнъж един дребен възрастен мъж, носещ стълба, дойде откъм гаража.

— Здравейте, господин Фъргюсън — казах аз, приближавайки се към художника. — Тревър вкъщи ли си е?

Той ме изгледа странно.

— Аз съм Рейвън — казах му, махайки слънчевите очила.

— Здравей, Рейвън. Не трябва ли да си на училище? — почуди се той.

— В обедна почивка съм — излъгах.

— Не мислех, че позволяват на децата да си ходят вкъщи за обяд вече. По мое време, нямаше такова нещо като училищен обяд, — започна той. — Трябваше да…

— Наистина, бих се радвала да чуя повече за това, но нямам много време…

— Трябваше да кажеш, че ще минаваш — започна той учтиво. — Можех да те посрещна по-подобаващо.

— Много мило от ваша страна, но трябва да видя Тревър.

— Може би не е много добро време за визита. Лежи в леглото си от изгрев слънце.

Изгрев? Зачудих се.

— Е, ще ми отнеме само минута…

Господин Фъргюсън остави стълбата настрана.

— Рейвън, не мога да те пусна да влезеш.

— Но защо? Това съм аз… — промълвих.

Не знаеше ли, че съм на мисия за спасението на Дулсвил?

— Не и когато съм на тази работа. Може да ми струва договора.

Още правила за нарушаване.

Пробвах милото си личице с насълзени очи, което приличаше на изритано кученце, и което използвах, когато исках да накарам баща ми да ме пусне до по-късно. Но старият човек бе непреклонен.

— Семейство Мичъл няма да се приберат до пет часа.

— Тогава ще намина по-късно — отговорих аз. — Беше приятно да те видя.

Слязох от колелото си, докато г-н Фъргюсън тромаво се покатери на стълбата на камиона си. Знаех, че имам само секунда, в която той ще е с гръб към мен. Втурнах се към гаража, промъкнах се през античното Бентли и отворих вратата на пералното помещение. Ароматът на прясна боя се носеше през къщата, докато аз тичах върху влажните синтетични дрехи, през току-що боядисаната със слънчогледово-жълто кухня. Бих похвалила г-н Фъргюсън за бояджийските му способности, ако това нямаше да придаде ненужно внимание на престъпното ми промъкване.

Пробягах през хола.

Бях ходила в къщата на Тревър само веднъж, за петият му рожден ден и това бе само защото той бе поканил всички от детската градина. Родителите ми винаги ми казваха, че когато са пораснали и са се отбивали в местата, на които са били като малки, те винаги са им изглеждали някак си малки. Е, ако къщата на Тревър ми се струваше като замък, когато бях малка, сега от погледа на ученик, ми приличаше повече на имение. Г-н Мичъл притежаваше половин Дулсвил, а г-жа Мичъл запълваше дните си с ходене по магазините. Всичко това си личеше.

Антрето само по себе си можеше да запълни три етажа. Мраморен балкон привличаше вниманието, две спускащи се направени от бяло дърво стълбища очертаваха полукръг около един фонтан. Величествена гостна се показваше отляво с полилей от спускащи се като сълзи диамантени украшения и стъклена масичка с дванадесет бежови покрити с бежов ленен плат столове. Стилът бе почти същият като този в Имението — без паяжините. От дясно бе стаята за заседания, сама по себе си тя бе голяма колкото къщата ми, декорирана в африкански стил украсена с толкова статуи на плодородието, че вероятно можеха да оплодят цялата страна.