Елън Шрайбер - Вампирсвил

Но той не се усмихна.

— Сериозен съм.

Александър ми липсваше толкова много през целия ден, че бях благодарна, че съм с него. Макар да бях развълнувана от приключенията на града, който сега се наричаше „Вампирсвил“, също така не можех да понасям Джагър и Луна да отнемат времето ни за романтика.

— Но сега, когато сме заедно, ми е трудно да мисля за нещо друго, освен теб. Чаках цял ден, за да те видя — казах аз.

— Знам, аз също, — с въздишка отвърна той. — Но докато Джагър и Луна не си тръгнат, не можем да се заседяваме. Видя ли Тревър?

— Да, започнах аз, — разполагайки се в удобният му стол. — Беше болен днес и си остана вкъщи.

— Болен ли? — попита притеснено той. — Твърде късно ли е?

— Не — отговорих. — За щастие Луна още не е впила зъби в него, просто има грип.

— Чудесно! — каза той с облекчение и се отпусна. Тогава изведнъж отново стана сериозен. — Ако е бил болен и е лежал вкъщи, как тогава го видя?

— Ъъъ… — извърнах поглед аз.

— Не си — каза той с укорителен тон.

— Ами…

— Отишла си в къщата му. Сама? — попита той.

— Не, бояджията беше там, — казах аз, играейки си е едно конче от тапицерията на стола.

Александър коленичи и пое ръката ми.

— Рейвън… — каза той. — Не искам да оставаш сам с него. — Ако не е вампир, то той все още е лешояд.

— Знам. Прав си — отвърнах аз, а тъмните му очи сякаш ме разтапяха.

Когато родителите ми бяха загрижени за мен, беше досадно, но от Александър ми звучеше секси.

— Обещай ми…

— Обещавам — казах аз.

— Е, ако не са докопали още Тревър, то тогава сигурно изчакват подходящия момент.

— Това ще е иронично. Тревър мрази готиката, а ще стане вампир, а аз, която искам това повече от всичко на света, няма да съм такава.

— Важно е да бъдеш самата себе си — каза ми той, галейки ръката ми успокояващо.

— Знам.

— Освен това, — изправи се той и се приближи до прашния прозорец. — Тревър си няма и идея какво му готви Луна.

Приближих се до него.

— Какво ще правим?

— Трябва да я накараме да се върне обратно в Румъния по някакъв начин.

— С железен кол? — попитах аз. — Или запалена факла?

Александър поклати замислено глава.

— Може би ще получа отстъпка от Руби, — предложих аз. — Може да ги убедим, че родителите им тъгуват за тях и искат веднага да се върнат.

— Но на този етап не знаем къде са — отвърна объркано той. — А само това, че се крият някъде в сенките.

— Ако им отнемем тъмнината, ще им отнемем и защитата — казах аз.

— Права си — изведнъж се съгласи той.

— Така ли? — попитах аз, изненадана от внезапната ми проява на гениалност. — Как ще им отнемем тъмнината?

— Не точно тъмнината — каза той, — трябва да им вземем единственото нещо, без което Джагър не се чувства в безопасност.

Погледнах го любопитно.

— Единственото нещо, което го предпазва от хората, слънцето и другите вампири — продължи той.

— Да? — нетърпеливо го подканих.

— Трябва да намерим ковчега на Джагър.

— Уау. Това е перфектно. Тогава няма да има къде да се скрие.

Александър се усмихна развълнувано, че най-сетне имахме план.

— Но, почакай — казах аз. — Не може ли той да спи в легло със спуснати завеси, също като теб? Или да се скрие в някой хамбар? Ти не спиш в ковчег.

Александър ме погледна с дълбоки и засрамени очи.

Тогава се изправи и избута стола си настрана, откривайки малак врата в таванското помещение. Пресегна се в задния си джоб и извади малък ключ във формата на скелет.

— Да, спя — прошепна той.

Отключи вратата и леко я отвори. Тогава пристъпихме в едно тъмно и древно скривалище.

Там, скрит в сенките, стоеше обикновен черен ковчег, с пръст, разпиляна около него. До него имаше малка дървена маса с незапалена разтопена до половина свещ и малък мой портрет.

— Нямах идея, че… — казах аз, останала без дъх.

— И не биваше да имаш.

— Но твоето легло — винаги е неоправено и…

— Там си почивам и си мечтая да съм като теб.

Хванах ръката му и я доближих.

— Никога не е трябвало да криеш нещо от своя свят от мен — казах аз, гледайки го в самотните му очи.

— Знам — отговори той. — Криех го от себе си.

Той затвори и заключи малката врата, отново прикривайки тайната си самоличност, с която не можеше да се примири.

— За да хванеш вампир, трябва да мислиш като такъв — каза Александър, грабвайки раницата си. — Няма да ме има само около час — каза и ми даде целувка.

— Няма да те има? — попитах, следвайки го до стаята му.