Елън Шрайбер - Вампирсвил

Той се обърна към мен и положи ръка на коляното ми.

— Вече достатъчно разруших живота ти, още щом станах част от него — меко каза той. — Първо Джагър, а сега и Луна. Няма да позволя това да се намеси в живота ти в училище или пък в семейството ти.

Объркан, той отметна черната си коса назад, а обеците му отразиха лунната светлина, проблясвайки.

— Никога не казвай това — ти промени живота ми по начин, който не съм си и мислел, че съществува. Приключение, съдбовност. Истинска любов.

Мрачните му очи просветнаха.

— Е, ако не се държиш нормално родителите ти, приятелите ти, както и целия град ще започне да говори за поведението ти — заспори той.

Загризах черният си нокът.

— Но те вече го правят.

Сладка усмивка се разля по бледото му лице. И тогава той смръщи вежди.

— Освен това, можеш да правиш това, което аз не мога — да посещаваш училище. Това е мястото, където ще е Тревър, ако вече не е превърнат. Там ще имаш шанс да го убедиш да стои надалеч от Луна.

Усетих внезапен прилив на гордост.

— Възлагаш ми тайна мисия?

— Ще си като готически Ангел на Чарли.

— Ами ако Джагър разбере, че ходя на училище? — попитах аз. — Може да се почуди защо съм навън през деня. Не съм виждала вампири да учат в гимназията.

— И това е причината, поради която Джагър и Луна няма да разберат. След като ще излизат само по тъмно, няма как да узнаят, че ходиш на училище — успокои ме той.

— Ами ако Тревър и футболните му приятелчета кажат на Джагър, че ходя? — продължих да настоявам аз.

— Няма да имат доказателство — отговори ми убедено Александър. — Джагър няма да повярва на нещо, което не е видял. А ме видя как те хапя — или как се правя, че те хапя — добави той.

Александър ме изпрати до вратата. Наведе се към мен и ме целуна дълго за лека нощ.

— Докато ти си на училище, вече ще съм заспал и ще те сънувам.

Той ми изпрати въздушна целувка, качи се в колата си и замина. Когато се обърнах да помахам, вече бе извън погледа ми.

Същата нощ, докато лежах на леглото, се опитах да успокоя напрегнатите си нерви. Затворих очи и си представих Александър сам в стаята си на тавана, умело рисуващ наш портрет на карнавала в Дулсвил, както и гърмящата музика на Корн от уредбата.

Не бях сигурна защо бе останал толкова спокоен, след като знаеше, че Луна и Джагър бяха в Дулсвил. Когато слънцето изгрееше, нямаше да мога да видя своята половинка чак до залез. Докато той спеше, аз щях да отида на училище и да се изправя срещу Тревър сама.

На следващата сутрин се събудих на слънчевата светлина, която се процеждаше между процепа на завесите ми като изгарящо фенерче. Дръпнах хубаво пердето, завих се в одеялото и се опитах да заспя отново. Но продължавах да мисля за мисията си — да спася своят враг от жадния вампир.

Търсех какво да облека в спалнята си, когато чух звука от клаксона на кола.

— Беки е тук! — извика майка ми от кухнята.

— Тя винаги подранява с десет минути! — излаях аз, обувайки черно-бял клин. Моята най-добра приятелка винаги подраняваше, но сега, когато бе с Мат, настояваше да ходим дори по-рано.

Клаксонът избипка отново.

— Ще гледаш само него през следващите шест часа — измърморих си ядосано.

— Рейвън! — извика отново майка ми. — Не мога и днес да те покривам. Имам среща и…

— Знам! Слизам след минута!

Истината бе, че ако Александър ме чакаше всеки ден в гимназията, аз също щях да навия часовника си с мотив „Кошмар преди Коледа“ за пет и половина. Но докато обувах черна минипола и раздърпана тениска на Дони Дарко, единственото, за което можех да мисля, бе как Александър спи в тъмната стая. Щях да посрещна този слънчев ден без него.

Докато Беки нетърпеливо продължаваше да натиска клаксона, покрих вече тъмните си и изморени очи с черни сенки и очна линия. Най-накрая сграбчих раницата си, помахах на майка си и се качих я пикапа на Беки.

— Ще разкача жиците на този клаксон веднага! — казах аз със сърдит тон.

— Съжалявам Рейвън, но просто…

— Знам, знам. Ще се срещна с Мат преди училище.

— Досадна ли съм? — попита тя.

— Щях да се държа по същия начин, ако Александър ме чакаше там, вместо Тревър Мичъл.

— Благодаря за разбирането.

Беки задмина един жълт училищен автобус, пълен с малки ученици, които отиваха към училището на брат ми. Някои от тях гледаха през прозорец. Едни ми намигнаха, докато други ме сочеха с пръст и се смееха. Щях да съм обезпокоена или изненадана, ако не правеха това всеки ден.