Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Хванах те, Чудовищно Момиче. Завинаги — облиза устните си и се наклони към врата ми.

Огледах се наоколо за нещо, което да ми помогне да избягам. Но когато достигнах до свещника се почувствах замаяна. Внезапно устните на Тревър бяха на врата ми.

— Махни се! — извиках аз. — Пусни ме!

Придърпа ме към себе си със силата на цял футболен отбор. Затъкнах крака си помежду ни и с цялата ми сила успях да го избутам.

Тревър залитна назад и улови ръката ми. Опита се да ме издърпа по-близо, но аз го ухапах по ръката. Освободих се, докато той стоеше самоуверено и се усмихваше лукаво. Кръв започна да се стича от устните му.

Хванах врата си. Дланта ми почувства топлина и влага. Изпъшках. Когато погледнах ръката си, тя бе покрита с кръв.

— Не! — извиках аз.

Точно тогава видях объркания Александър, също носещ сив погребален костюм, да тича по гробищната пътека. Обърнах се към Тревър, който просто стоеше и се усмихваше.

— Не ти! Не и за вечността! — изкрещях.

Седнах, крещях толкова силно, че гърлото ме заболя.

Отворих очи в тъмнината. Едва дишах. Къде се намирах? В ковчег? Гробница? Празен гроб?

Мека материя покриваше краката ми, но очите ми не можеха да се приспособят към заобикалящото ме. Въобразих си, че трябва да съм увита в погребално покривало.

Сърцето ми туптеше. Кожата ми потеше. Устните ми бяха пресъхнали.

Блестящи, кървавочервени числа уловиха погледа ми: два и петдесет сутринта.

Въздъхнах с облекчение. Не лежах в непознат ковчег в Дулсвилското гробище, а в собственото ми легло. Бях ли в безопасност както си мислех? Може би това е било част от кошмара ми. Пръстите ми трепереха, светнах лампата ми в стил Едуард Ножиците и изтичах до огледалото на тоалетната ми масичка. Затворих очи, предчувствайки какво може да не видя. Когато ги отворих, призрачното ми отражение се вторачи в мен. Отметнах сплетената си коса от раменете и проучих врата си.

Вратата на стаята ми се внезапно се отвори и татко се показа на прага, носещ фланелени боксерки, тениска на Лейкърс и рошава коса.

— Какво има? — попита той, повече раздразнен, отколкото притеснен.

— Ъ, нищо — отговорих аз, стресната. Пуснах косата си и отстъпих от огледалото.

— Какво стана? — попита мама, вмъквайки се.

— Чух писък — каза Били, пробивайки си път зад тях, уморените му очи бяха натежали.

— Съжалявам, че ви събудих. Имах кошмар — признах аз.

— Ти? — попита баща ми, повдигайки вежда си. — Мислех, че обичаш кошмари.

— Знам. Можете ли да повярвате? — попитах аз, сърцето ми все още препускаше. — Кой би предположил?

— За какво беше? Свърши ти черното червило? — пошегува се Били.

— Да. И намерих ново в шкафа с дрехите ти.

— Татко! — извика Били, готов да ме удари.

— Сега знам, че не сънувам — казах аз и закачливо разроших косата на брат ми.

— Добре. Достатъчно вълнения за тази вечер. Хайде всички да лягаме — нареди татко, обгръщайки с ръка брат ми, излизайки от стаята.

Настаних се обратно в леглото.

— Е, наистина какво сънува? — попита майка ми, любопитно.

— Нищо.

— Нищото събуди цялата къща? — попита тя.

Тя поклати глава и се упъти към вратата.

— Мамо… — казах аз, а думите ми я спряха. — Врата ми изглежда ли ти наред? — прошепнах аз, отмятайки косата си.

Тя се върна до леглото ми.

— Прилича ми на нормален врат — каза тя, проучвайки го. — Какво очакваше — ухапване от вампир?

Бързо й се усмихнах. Тя ме зави все едно още бях дете.

— Спомням си, когато беше малко момиченце и стоеше будна цяла нощ с баща си да гледате филмите за Дракула на черно-белия телевизор — припомни си наивно тя.

Подаде ми плюшеният ми Мики Злобаря, който беше паднал до леглото ми.

— Тогава никога не си имала кошмари. Сякаш се успокояваше с вампири по начина, по който другите деца се успокояваха от приспивни песни.

Тя ме целуна по главата и се пресегна към лампата ми.

— Може би трябва да оставиш пусната — казах аз. — Само за тази вечер.

— Сега вече ме плашиш — каза тя и излезе от стаята ми.

Сега вече табелата на входа на родния ми град трябваше да гласи: „Добре дошли във Вампирсвил — елате за едно ухапване, останете за вечността!“

Градът, в който бях израснала и винаги бях наричала „тъп“ вече не бе такъв. Не само че се срещах с вампир, но сега и други двама тийнейджъри — Носферату живееха сред жителите на Дулсвил, чиито най-голям проблем бе да получат най-изгодната цена на новите малки чантички „Прада“ или пък членство е най-новите голф клубове.