Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Е, като говорим за Тревър… Имам много мръсна клюка за него.

— И каква е тя?

— По скалата от едно до десет има рейтинг девет и половина.

— Казвай! — подканих я аз, проверявайки грима си в счупеното й огледало за обратно виждане.

— Тревър си има гадже.

— Имаш предвид Луна? — попитах аз.

— Луна ли? — обърка се тя.

— Имам предвид, луна… тичка. Трябва да е лунатичка, за да се среща с него. Както и да е, кой ти каза?

— Мат каза, че Тревър е видян с готическо момиче на карнавала. Мислех, че става дума за теб, докато той не добави, че имала призрачно бяла коса.

— Готичка? Така ли я наричат хората?

Тя кимна.

— Да. Както и че е супер секси. Мат не каза това, разбира се, но това се говори измежду футболните сноби. Знаеш как са момчетата, оглеждат новото момиче.

— Но Тревър презира всеки един, който не носи училищната спортна униформа.

— Да, но тя му угажда като на принц. Двамата с брат й го боготворят. Така че той сякаш е капитан и на футболния отбор, и на готиците. Сякаш главата му ще експлодира. Вероятно той я харесва, — продължи тя, — но ти си тази, която обича. Беше ясно, че си пада по теб, още откакто бяхте деца. Не може да те има, така че се опитва да притежава второто най-добро нещо.

Аз подбелих очи и се престорих, че повръщам.

— Благодаря за комплимента — саркастично подметнах.

— Добрата новина е, че може би ще спре да те тормози.

Ако Тревър станеше вампир… Е, ухапването му щеше да е по-зле от непрестанното му лаене.

— Очевидно се е появила на футболната му тренировка снощи, викайки за него — продължи Беки.

— Така ли? Опасявах се, че това ще се случи.

— Опасявала си се от какво?

— Ъ… — измърморих аз. — Че Тревър отново ще стане популярен. След като работихме толкова усърдно да извадим на показ какво чудовище е всъщност.

— Без Мат на негова страна, на никой не му пука какво казва или прави повече.

— Но кой знае дали…

— Вече си имаме свои животи, — гордо каза тя, — на кого му пука дали и той има такъв!

Погледнах през прозореца и се припомних враждебно настроеният към мен Тревър, който се държеше така още от детството ми. Дълбоко в себе си, знаех, че Беки е права, но не можех да спра да се самоизмъчвам. Дори да мразех Тревър и да бях влюбена в Александър, все пак имаше част от мен, която не искаше Тревър да е популярен и да си има приятелка — вампир или не.

Двете с Беки пристигнахме по-късно от обикновено в училище и видях Мат да се разхожда до скамейките на стадиона, слушайки музика на Ipod-а си. Беки се затича към него сякаш бе войник, връщащ се от опасна мисия.

Стигнах до сантименталната двойка.

— Беки ми каза, че Тревър си има приятелка, — изпуснах се аз.

— Не съм казвал такова нещо — отвърна Мат, гледайки Беки странно.

— Но Беки каза, че имало едно момиче на тренировката, което е викало за Тревър.

— Предполагам. Мислех, че си приключила с него.

— Вярно е, но клюката си е клюка. Тревър тръгна ли си нея? — попитах аз.

— Тя беше с едно зловещо момче с черна вълнена шапка. Мисля, че би го харесала. Блед, с много татуировки. Когато отборът си тръгна от съблекалните, вече си бяха тръгнали.

Мат оправи раницата си, сграбчи ръката на Беки и се запъти към училище.

— Чакай… Тревър изглеждаше ли някакси различен? — продължих с разпита аз.

— Е, той нямаше татуировки — разсмя се той.

— Не, имам предвид необикновено блед. Много жаден. Зачервени очи.

Той се замисли за момент.

— Каза, че не се чувства добре — спомни си той. — Защо толкова се интересуваш от Тревър?

И двамата ме загледаха любопитно, чакайки отговора ми.

Изведнъж звънецът ме спаси.

— Бих се радвала да остана за да си побъбрим, но знаете колко обичам да бъда точна — излъгах аз и отпраших.

През първите три часа бях прекалено вглъбена в мислите си как да намеря Тревър, така че се отдадох на мечти за Александър. Написах имената ни в дневника си — Рейвън Мадисън + Александър Стерлинг = Вечна любов. Оградих имената с рисунки на черни рози.

Когато звънецът за обедната почивка най-накрая удари, пропуснах срещата си с Беки и Мат до скамейките на стадиона. Вместо това тръгнах да търся Тревър.

Не можех да намеря врага си на футболното игрище, фитнеса или на стълбите, където всички сноби от футболният отбор ядяха сандвичите си.

— Къде е Тревър? — попитах една мажоретка, която връзваше маратонката си.

Тя огледа облеклото ми презрително. Погледна ме сякаш бе кралица, а аз някаква слугиня, която се бе осмелила да пристъпи в замъка и. Тя взе червено белите си помпони и се обърна, сякаш вече бе загубила достатъчно време.