Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Рейвън — извика Били.

Отскочих назад.

— Къде си? — прошепна той.

Избягах от стаята и незабавно я покрих със завесата. Били нарамил навити карти под ръка, си играеше с микроскопа.

— Ако мислиш, че това място за готино, трябва да видиш мазето му.

— Видях достатъчно блюда на „петри“ за цял един живот. Да си тръгваме.

Дръпнах го за ръкава на раираната му тениска Izod, повеждайки го през вратата на къщичката.

Макар да знаех че дневната светлина ме защитава, погледнах назад очаквайки, че Луна и Джагър да ме последват. Достигнахме до края на скърцащата подвижна стълба и намерихме Хенри, носещ телескопа си.

— Да отнесем това до нас — казах аз, грабвайки телескопа. — Къщичката на дървото не е подходяща за наблюдения.

— Но татко тъкмо…

— Като говорим за баща ти, мисля че е най-добре да останеш у нас до края на седмицата — казах на Хенри.

Очите на Били и идиотската му половинка щяха да изскочат.

— Наистина. Не трябва да стоиш в тази огромна къща без родителите си. И съм сигурна, че Нина може да използва положението, за да си вземе почивка.

— Би било страхотно. Родителите ти няма да имат нищо против, нали? — попита Хенри учтиво.

— Опаковай си багажа и нито дума повече — наредих, когато поехме към къщата му.

Малко след залез навлякох един пуловер с качулка с чудатата Емили и проверих дали отварящото устройство за гаража на Хенри е на сигурно в джоба ми. Тичешком стигнах до имението, светкавично изкачих изпочупените стълби водещи към предната врата и нетърпеливо затропах със змиевидното чукче.

Александър ми отвори вратата. Моето секси гадже ме поздрави. Стоеше на вратата бе облечен в черно-бяла риза за боулинг и черни джинси, от който висяха сребърни вериги, а усмивката му можеше да разтопи, която и да е шестнадесет годишна маниачка на тема вампири и почитателка на готиката. Преди дори да успее да ми каже здравей аз изтърсих:

— Имам страхотни новини. Намерих ковчезите!

— Това е велико! Къде?

— Ще ти покажа — казах му аз и като сграбчих ръката му го изтиках извън вилата в посока Мерцедеса.

Александър ни докара до края на Оукли Уудс и ние изскочихме от колата.

— Катафалката на Джагър беше точно тук — казах аз и му посочих купчина дървени отломки.

Последвахме пресните следи от гуми водещи извън гората, които след това станаха кални дири отправящи се нагоре по улицата.

— Сигурно са си тръгнали с катафалката. Ако сме бързи можем да махнем ковчезите.

Александър паркира мерцедеса пред къщата на Хенри и ние се промъкнахме през задния двор.

— Ето я — казах гордо и посочих към къщичката на дървото.

Заедно с Александър наблюдавахме за признаци, че Джагър и Луна са все още вътре. Нямаше мъждукане на свещи или движение зад белите завеси на прозорците.

— Това е въжето, което Хенри използва, за да издърпа горе до къщичката вещите си — прошепнах, държейки люлеещото се въже. — Джагър също трябва да го е използвал. Така и ние ще свалим ковчезите долу.

— Стой тук — каза Александър. — Ако забележиш нещо не се колебай да изчезнеш. Аз мога да се оправям сам.

Аз се обърнах, за да огледам наоколо.

— Но…

Когато се обърнах отново Александър го нямаше.

Отново ме защитаваше. Не знаеше ли, че щяхме да преместим ковчезите по-бързо, ако и аз му помагах? Претърсих около дървото, но не открих следи от Луна или Джагър.

Безшумно се изкачих по стълбата и влязох в къщичката.

— Какво правиш тук горе? — попита ме Александър. — Мисля, че се разбрахме.

— Така е. Но ми липсваше — казах аз и го прегърнах бързо. — Освен това вече съм била тук и мога да те разведа наоколо.

Александър поклати глава, след което отиде до прозореца и погледна навън.

— Нямаме много време — каза той. — Къде ли се крият? В блюдата „Петри“?

— Не, глупчо. — Дръпнах черните завеси настрани.

Тъмната стая беше различна от преди няколко часа — капаците на ковчезите бяха отворени!

Надникнах в този на Луна. Вътре имаше спретнато изработена розово-копринена завивка поръбена по края с черна дантела, непрактична пухкава розова възглавница и черно плюшено мече.

Надгробния радирунг, който с Александър бяхме видели във фабриката за лен окачени по старият асансьор, сега украсяваха полегатите стени на къщичката на дървото. Античния свещник и калаения бокал, който Джагър беше използвал на гробището на Дулсвил при импровизираната му церемония бяха сложени на пода. Черна платнена чанта и туристическа раница бяха захвърлени в ъгъла. Точно до тях имаше една отворена кутия от Клуб „Ковчег“ пълна с амулети с кръв от смъртните посетители на клуба — единствения начин двойката да оцелее без да привлече внимание или да пие кръв от смъртните в Дулсвил. Тогава забелязах един кърваво червен на цвят съд за охлаждане. Коленичих до него и опипах с пръсти ръба на капака. Какво ли се изстудяваше вътре? Банки или бутилки с кръв? Органи за трансплантиране? Човешка глава? Поех си дълбоко въздух и започнах да повдигам капака.