Елън Шрайбер - Вампирсвил

Няколко къщи по надолу се появи къщата на най-големия син на Матън, сега тя ми изглеждаше по-скоро малка. Гаражът им трудно щеше да побере една кола, какво остава за ковчег. За всеки случай натиснах копчето на устройството за отваряне на врати, но вратата така и не помръдна.

Решена да, продължих пътя си, пресякох улицата, за да отида до третата къща на Матън. Задният двор на къщата в стил „Тюдор“ 4 4 Готическият стил „Тюдор“ се счита за живописен и романтичен и се прилага във вестибюлите и библиотеките. За целта понякога използват автентични резби и табли от средните векове, които вграждат или сглобяват в ново обзавеждане. Тази мода остава в сила през целия 19-и век. — Б.пр. бе сгушен между няколко дървета. Гаражът можеше да побере две коли и изглеждаше просто идеален. Само, че не беше. Вратата така и не мръдна.

Разочарована, проверих списъка си отново.

Междувременно докато вървях към селцето Олкли, се чувствах все едно и аз имам нужда от амулет пълен с кръв, за да възстанови разбитото ми сърце.

Селцето Оукли бе процъфтяваща община заселена от ултра-скъпи жилища. Кой от кой по-преуспял дулсвилец. Открих в компютъра на Руби, че Уидърспуунс, пенсионирана двойка, която наскоро е продала Уидърспуунс Лъмбър, е поела на екскурзия до Европа. Отпътували са от тук преди три дни и се очаква да се върнат след около тридесет.

Карах колелото си нагоре по Тайлър Стрийт и отбих като стигнах до 1455. Уидърспуунс живееха е кокетна викторианска къща със оцветени в жълто кепенци и пригоден за три коли гараж.

Бързо се промъкнах до края на алеята им за паркиране.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че няма прекалено любопитни съседи, които да ме видят. Когато се убедих, че е чисто се насочих към отварянето на вратата. Поех си дълбоко дъх и натиснах сребристото копче.

Вратата не помръдна. Натиснах го отново.

Нищо не стана. Това не можеше да е истина!

Натисках го многократно, отново и отново. И вратата си оставаше все така неподвижна.

Дотичах до предната част на къщата и притиснах лицето си към жълтия прозорец с кепенци на гаража. Гаражът бе празен: нито коли, нито ковчези.

Закрачих ядосано обратно по алеята за паркиране, за да се кача отново на колелото си и да проверя колко е часа в часовника си „Здравей, Прилепче“. Имах само няколко часа на дневна светлина преди ловеца отново да стане плячка.

Задържах устройството за отваряне на врати в ръката си. На кой ли гараж принадлежеше?

Разочарована, реших да се прибера вкъщи, да дочакам до залез, когато Александър щеше да се събуди и да му призная, че не съм успяла да открия нищо ново за подземните ни приятели. Спуснах се надолу по лъкатушещия път, минавайки напряко през Оукли Уудс.

Карах през неравната местност, докато не се натъкнах на нещо особено. Зад една голяма купчина от дървени стърготини се криеше антична катафалка!

Отбих с колелото си до страховитата кола. Беше среднощен Кадилак около 70-те, красавец; имаше лъскав, опънат, черен гюрук, със сребърни орнаменти на прилепчета, джанти боядисани с бяло, черна каросерия украсена с S-образна емблема и черни завески. Лоста за скоростите бе залепен бял череп и кости.

Слязох от колелото си и надникнах към шофьорската седалка, видях реставрираните, блестящи, седалки от винил и дребничкия бял скелет, висящ от огледалото за обратно виждане.

Опитах се да надникна в задното стъкло, но завесите бяха пуснати. Регистрационният номер бе от Хипстървил — град намиращ се на няколкостотин мили от Дулсвил, там където се намираше Клуб „Ковчег“ и там където за пръв път се бях сблъскала с престъпния Джагър. Вместо номер, регистрацията се изразяваше с думите: АЗ ХАПЯ.

— Какво правиш? — попита ме познат глас.

Почти изскочих от ботушите си при въпроса.

Обърнах се и видях Били и Хенри, стоящи точно пред мен.

— Казах ти, че е истина — заяви Хенри гордо.

— Лол. Това е зловещо — отбеляза Били. — Но защо ли е паркирана в гората?

— Не знам. Открих я вчера на връщане от клуба по математика — отвърна Хенри.

— Има ли някой вътре? — попита Били, докато развълнувано се опитваше да надникне през задния прозорец.

— Не. Но мисля, че може да променим това — казах аз.

Били отстъпи от страховитата кола.

— Виждал ли си някой да я кара? — заразпитвах.

Хенри поклати глава.

— Все още не си ни обяснила защо си тук — нападна ме Били.

Опитах устройството за врати, което все още стоеше в ръката ми. И тогава ми хрумна идея, и неговото 160 см тяло стоеше точно пред мен.