Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Финикс запали двигателя, а аз се вкопчих в него с цяла сила, докато караше през лабиринта от тъмни, виещи се катакомби и излезе през един таен изход.

Финикс седеше на мотора си и ме чакаше да отключа колелото на Леля Либи пред библиотеката. Усещах погледа му, докато увивах веригата около седалката.

Облегна се назад на мотора си с кръстосани ботуши на глезените, а черните му кожени панталони го обгръщана плътно като целофан. Коженото му яке беше разкопчано и можеше да се види черната му тениска и скръстените му ръце. Лилава коса падаше над черните му слънчеви очила, а лунната светлина хвърляше отблясъци по бледото му лице. Той се взираше настойчиво в мен — по същия начин както когато го бях видяла осветен в Тъмницата.

Не знаех какво да му кажа. Финикс ми бе спасил живота.

А и не бях сигурна кога или дали изобщо някога щях да го видя отново.

— Не мога да ти кажа колко съм ти… — казах му аз от безопасно разстояние.

— Ами, можеш да опиташ — палаво ми отвърна той.

Аз се засмях и закачливо завъртях очи.

— Казах ти, имам си гадже.

По някаква причина на него не му пукаше дали щях да отвърна на ухажването му или пък нямаше. Почувствах, че даже предпочиташе да не отвърна. Изглеждаше от типа мъже, който живееха спокойно в сенките, докато друг мъж получаваше момичето.

— Сбърках по отношение на теб — признах му аз. — Ти си много по-великодушен, отколкото мога да си представя. Съжалявам, че не те прецених правилно.

Той кимна.

— Няма нищо — ми отвърна. — Аз също сбърках в преценката си за теб.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Да. Ти си много по-голяма беля, отколкото си бях представял.

И двамата се засмяхме. Знаех, че трябваше да се чувствам щастлива, че Финикс ме спаси, но вместо това се чувствах тъжна като знаех, че можеше никога вече да не видя новия си приятел вампир.

Тъкмо щях да се кача на колелото на Леля Либи, но бързо слязох от него и го облегнах на рампата. Изтичах до Финикс и го обгърнах с ръце за една дълга, силна прегръдка. Май го хванах неподготвен, защото той не ме прегърна в отговор. След това почувствах облечените му в кожа ръце да ме прегръщат. Той също ме прегърна така сякаш бе за първи и последен път.

Скочих на колелото на Леля Либи и скоростно потеглих без да се обърна назад. Когато минах Мейн Стрийт и завих зад ъгъла чух в тихата нощ познатия звук на форсиране на двигател на мотор.

Докато карах колелото си към Леля Либи, усетих как ме завладя потоп от емоции. Дойдох тук, в Хипстървил, по една единствена причина, за да се събера с гаджето си. И все пак, когато постигнах целта си, пренебрегнах единствената му молба и се върнах в Клуб Ковчег, без него.

Не само, че посетих опияняващото и опасно подземие на вампирите от Тъмницата, но ме делеше буквално едно ухапване от това да се обвържа с Подземния свят за вечността — и всичко това без любимия ми, Александър, да е до мен.

Откакто се влюбих в Александър, вече не искам просто да стана вампир — искам с него да се слеем в едно.

И все пак се потопих в света на гаджето ми, в света, в който той бе аутсайдерът. Така ли виждаше Александър бъдещето ми? Или неговото?

Спуснах се по инерция по нанадолнището и повторих събитията от изминалата седмица в главата си. Мислех си, че постъпвам зряло като детектив, а накрая се оказах просто лекомислена.

И ако Александър някога научеше за приключенията ми в Тъмницата, то исках да го чуе от собствените ми устни. Исках да му кажа, че ако и когато стана безсмъртна, той ще е този до врата ми.

Чувствах се така все едно съм го предала. Бях разочарована и засрамена от самата себе си. Трябваше да призная на Александър всичко, което бях направила. Трябваше да му споделя колко близко бях до това да се присъединя към неговия свят и че без него това нямаше да има смисъл.

Александър бе прав за това, че ми купи билет да изчезна от града. Той винаги знаеше какво е най-добре за мен, а аз все поемах по грешния път. Вместо да продължа напред към Леля Либи, завих наляво към Ленокс Хил. Заваля.

Ускорявах все повече през растящите локви, поемайки през дългата задънена уличка, на която се извисяваше имението.

Докарах колелото си до алеята за паркиране и го облегнах на малката порта. Затичах се през неравната пътека от камъни и потропах на входната врата.

Не последва отговор. Отстъпих назад. Не видях никой да наднича нито от гостната, нито от таванската стаичка. Докато тичах около къщата и обратно до входната врата, една светкавица проблесна. Заудрях с юмрук по вратата, а капчиците дъжд заотскачаха от нея.