Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Каква ужасна история наистина! — промълви Удард. — И бургундец би заплакал, ако я чуе.

— Не се учудвам вече — каза Жервез, — че толкова се плашите от циганките.

— И много добре сторихте преди малко, като се отдалечихте с вашия Йосташ — добави Удард, — защото тези египтяни също са от Полша.

— А, не — възрази Жервез. — Казват, че дошли от Испания или Каталония.

— От Каталония ли? Възможно е — съгласи се Удард. — Полша, Каталония, Валоня, все ги бъркам тези три провинции. Едно обаче е безспорно: че са египтяни.

— И че зъбите им са достатъчно дълги, за да изядат някое дете. Никак няма да се изненадам, ако науча, че и Смералда опитва човешко месо, макар и да се гнуси. Бялата й козичка знае премного хитри номера, за да няма нещо нечестиво в цялата тази работа.

Майет вървеше мълчаливо, потънала в размисъл — естествено продължение на скръбния разказ, който се разсейва едва когато породените от него трептения стигнат до най-съкровените гънки на сърцето. Обаче Жервез я заговори:

— И не можахте ли да разберете какво е станало с Шантфльори?

Майет не отговори. Жервез повтори въпроса си, като я дръпна за ръка и я повика по име. Майет сякаш се събуди от мислите си.

— Какво стана с Шантфльори ли? — повтори тя машинално думите на Жервез, които звучаха още в ушите й, без да са стигнали до съзнанието й. После се опита да вникне в смисъла им и отвърна живо: — О, никой нищо не може да узнае!

Тя помълча малко и добави:

— Едни казваха, че я видели да излиза привечер от Реймс през Порт Флешамбо. Други уверяваха, че това било призори, и то през Порт Базе. Един просяк намери златното й кръстче, провесено на каменния кръст сред полето, където стана панаирът. Това кръстче я погуби през шейсет и първа година. Подарил й го беше виконт дьо Кормонтрьой, първият й любовник. Пакет не пожела да се раздели с него в колкото и голяма мизерия да изпадаше. Пазеше го като очите си. Затова, като видяхме, че го е оставила, ние всички си помислихме, че е мъртва. Но някои хора от Кабаре ле Вант казваха, че я видели да върви по пътя за Париж. Ходела боса по камъните. Но в такъв случай трябва да е излязла през Порт дьо Вел, а това не съвпада с твърденията на другите. Всъщност според мене тя наистина е излязла през Порт дьо Вел, само че за оня свят.

— Не ви разбирам — каза Жервез.

— Вел се казва нашата река — отвърна Майет със скръбна усмивка.

— Горката Шантфльори! — промълви изтръпнала Удард. — Сигурно се е удавила!

— Удавила се! — потвърди Майет. — Дали е мислил някога добрият чичо Гиберто, когато плуваше по реката под моста Тенкьо, пеейки в лодката си, че един ден неговата мила Пакет ще мине под същия мост, но без песен и без лодка?

— Ами малката обувчица! — попита Жервез.

— Изчезна заедно с майката — отвърна Майет.

— Горкичката обувчица! — промълви Удард. Дебелата и сантиментална Удард би се задоволила да въздъхне заедно с Майет, но по-любопитната Жервез не беше още изчерпала въпросите си.

— Ами чудовището? — попита неочаквано тя.

— Какво чудовище? — учуди се Майет.

— Малкото египетско чудовище, оставено от вещиците у Шантфльори вместо момиченцето й! Какво сторихте с него? Надявам се, че също сте го удавили.

— Съвсем не — отвърна Майет.

— Как? Нима го изгорихте? Всъщност така е по-правилно. Щом е било магьосническо изчадие!

— Нито едното, нито другото, Жервез. Господин архиепископът се заинтересува за детето, покръсти го, благослови го, изгони грижливо дявола от тялото му и го изпрати в Париж, за да бъде изложено на дървената ясла за намерени деца в „Света Богородица“.

— Ах, тия епископи! — измърмори недоволно Жервез. — От много ученост все правят работи не за света. Помислете си само, Удард, да сложат дявол в яслите за намерени деца. Та това чудовище е било сто на сто дяволът! Ами после, Майет, какво са направили с него в Париж? Вярвам, че никоя милосърдна личност не е пожелала да го вземе.

— Не зная — отвърна жителката на Реймс. — Точно по това време мъжът ми откупи мястото на един нотариус в Берю, на две левги от града, и повече не сме се интересували от тази история. Освен това пред Берю има две възвишения Серне, които скриват дори камбанарията на Реймската катедрала.

Говорейки така, трите достопочтени гражданки стигнаха до Гревския площад. Улисани в разговора си, те отминаха обществения молитвеник на Роландовата кула и се отправиха машинално към позорния стълб, около който тълпата непрестанно нарастваше. По всичко изглеждаше, че зрелището, което привличаше натам всички погледи, щеше да ги накара да забравят Плъховата дупка и намерението си да се спрат при нея, ако дебелият шестгодишен Йосташ, когото Майет теглеше за ръка, не им припомни внезапно за това.