Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Странна съдба — нека отбележим мимоходом — бе отредена по онова време на „Парижката света Богородица“! Да бъде обичана така благоговейно и така различно от две до такава степен противоположни същества — Клод Фроло и Квазимодо. Да бъде обичана от един първобитен и див получовек заради красотата, стройността и хармонията, които се излъчват от външния й вид, и от едно пламенно и обогатено със знания въображение заради съкровеното си значение, заради скрития замисъл, заради легендата, символиката, вмъкната в скулптурите на фасадата, която напомня ранен текст, полузаличен под по-късния. Или, с една дума, заради загадката, която тази църква предлага за вечни времена на човешкия ум.

Не можеше най-после да се отрече, че архидяконът си бе приспособил в кулата, която гледа към Гревския площад, съвсем близо до клетката на камбаните, една малка тайна килия, където според мълвата никой, дори и епископът, не влизал без негово разрешение. Тази килийка, издигната почти на върха на кулата между гнездата на гарваните, е била построена някога от епископ Юго дьо Бьозансон 96 96 Юго II от Бизунсио (1326–1332). — Б.а. , който се занимавал с магии. Никой не знаеше какво точно има в нея. Но често бяха наблюдавали нощем от песъчливия бряг на Терена малкото прозорче откъм задната страна на кулата — някаква необикновена пресеклива червена светлина ту бликваше, ту угасваше и пак се появяваше на кратки, равни промеждутъци подобно задъхано дишане на ковашки мях. Тя явно произхождаше по-скоро от огън, отколкото от свещ. Това прозорче, мигащо високо в небето, правеше злокобно впечатление и бабичките мълвяха: „Архидяконът пак раздухва огъня. Самият пъкъл искри там горе.“

В края на краищата във всичко това нямаше особени доказателства за магьосничеството. Но има ли някъде пушек, може да се допусне, че има и огън. Затова архидяконът се ползуваше с доста незавидна репутация. Трябва, от друга страна, да изтъкнем, че пред духовния съд на „Света Богородица“ нямаше по-ожесточен враг и по-безмилостен изобличител на египетската наука, на некромантията и магията, било макар най-безобидна и най-невинна, от архидякон Клод Фроло. Но независимо дали това негово поведение бе продиктувано от искрено отвращение или бе лицемерна тактика на крадец, който вика: „Дръжте крадеца!“, образованите глави от духовния съд смятаха отец Фроло за душа, осмелила се да проникне в преддверието на ада, да се залута в пещерите на кабалистиката и да търси пипнешком пътя си в мрака на окултните науки. Народът също не се заблуждаваше. Всеки по-свестен човек смяташе Квазимодо за демон, а Клод Фроло за магьосник. За всекиго беше очевидно, че звънарят се е задължил да служи известно време на архидякона и след изтичането на този срок щеше да отнесе душата му като възнаграждение за службата си. Затова въпреки прекалено моралния си живот архидяконът не се ползуваше с добро име сред добродетелните хорица. И най-наивната богомолка подушваше в него магьосника.

Ако с възрастта в познанията му се бяха образували дълбоки пукнатини, същите бездни се бяха раззинали и в сърцето му. Така поне можеше да се мисли с пълно основание, ако се погледнеше лицето му, върху което прозираше като през тъмен облак душата му. Как да си обясним оплешивялото му чело, вечно наведената глава, непрестанно въздишащата гръд? Каква тайна мисъл разкривяваше в горчива усмивка устните му, докато смръщените му вежди се приближаваха като два бика, готови да се сбият? Защо бяха посивели оределите му коси? Какъв вътрешен огън пламваше понякога в погледа му, та очите му заприличваха на два отвора, пробити в стената на пещ?

Тези прояви на силен душевен смут бяха достигнали особено висока степен по време на описваното от нас събитие. Погледът му беше така странен и блестящ, че не едно дете от хора побягваше уплашено, ако го срещнеше само в църквата. Неведнъж по време на божествената служба застаналият до Клод Фроло свещеник забелязваше, че той отваря някакви неразбираеми скоби, докато другите пееха в хор ad omnem tonum. Неведнъж перачката на свещениците от Терена бе забелязала с ужас по одеждите на жозаския архидякон следи от нокти и сгърчени пръсти.

А същевременно той ставаше все по-строг и по-безупречен. Званието, както и характерът му го бяха държали винаги далеч от жените. Сега като че ли бе почнал да ги мрази повече от когато и да било. Достатъчно беше да прошумоли женска копринена фуста край него и той смъкваше качулката над очите си. Беше станал толкова ревнив блюстител на нравствеността и на въздържанието, че когато кралската дъщеря, госпожа Дьо Божо, пожела да посети манастира на „Света Богородица“ през месец декември 1481 година, той се противопостави енергично, като припомни на епископа устава на „Черната книга“, издадена в навечерието на Вартоломеевата нощ през 1334 година, с който се забраняваше достъпът в манастира на „коя да е жена, стара или млада, господарка или прислужница“. В отговор епископът беше принуден да му цитира заповедта на легата Одо, с която се правеше изключение за някои високопоставени дами, aliquae magnates tnulieres quae sine scandalo evitare non possunt 97 97 Няколко знатни дами, които не могат да бъдат отстранени без скандал (лат.). — Б.пр. . Но архидяконът пак се противопостави, изтъквайки, че постановлението на легата е от 1207 година и е издадено 127 години преди „Черната книга“, следователно е било отменено от нея. И той отказа да се яви пред принцесата.