Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Вдигнете този смешник и ми го обесете без повече протакане.

Гренгоар се изправи. Откачиха чучелото, за да направят място за него.

Поданиците на аргото го качиха на столчето. Клопен се приближи, нахлузи въжето на шията му и го потупа по рамото.

— Сбогом, приятелю! Сега вече не можеш се изплъзна, дори ако имаш папски черва.

Думата „милост“ угасна върху устните на Гренгоар. Той се огледа наоколо. Никаква надежда. Всички се хилеха.

— Белвин дьо л’Етоал — обърна се кралят на тюниге към един грамаден просяк, който се отдели от тълпата — покачи се на гредата.

Белвин дьо л’Етоал се покатери ловко на напречната греда и само след миг, като повдигна очи, Гренгоар видя с ужас, че той клекна точно над главата му.

— А сега — поде Клопен Труйфу, — щом плесна с ръце, ти, Анри дьо Руж, ще ритнеш на земята столчето, ти, Франсоа Шант-Прюн, ще се обесиш на краката на нехранимайкото, а ти, Белвин, ще скочиш на раменете му. И тримата наведнъж, чухте ли?

Гренгоар изтръпна.

— Готови ли сте? — попита Клопен Труйфу тримата разбойници, които се тъкмяха да се спуснат към Гренгоар, подобни на три паяка, настървени срещу муха. Бедният осъден изживя миг на нечовешко очакване, докато Клопен бавно буташе в огъня няколко съчки, които не бяха още обхванати от пламъка.

— Готови ли сте? — повтори той и се накани да плесне с ръце. Още миг и всичко щеше да бъде свършено.

Но той се спря, осенен като че ли от внезапно хрумване.

— Един момент! — провикна се кралят. — Щях да забравя!… У нас има обичай да не бесим никого, преди да попитаме дали някоя жена не го иска. Това е последният ти шанс, приятелю. Трябва да се ожениш или за въжето, или за някоя крадла.

Колкото и странен да изглежда на читателите този цигански обичай, той и до днес е описан надълго и нашироко в старото английско законодателство. Можете да проверите в „Burinton’s Observations“ 63 63 „Забележки на Бърингтън“ (апгл.) — Б. пр. .

Гренгоар си пое дъх. За втори път от половин час насам се връщаше към живота. Затова не смееше да се надява много.

— Хей! — провикна се Клопен, като стъпи на бъчвата си. — Хей! Жени! Женски! Има ли между вас някоя хубостница, дори вещица или котката й, която да иска да се ожени за този хубостник? Хей! Колет Коларката! Елизабет Трувен! Симон Жодуин! Мари Козлоногата! Тони Дългата! Берард Фануел! Мишел Жьонай! Клод Гризиухо! Матюрин Жирору! Хей! Изабо Тиери! Елате и го вижте! Без пари мъж! Иска ли го някоя?

Несъмнено в жалкото състояние, в което бе изпаднал, Гренгоар не изглеждаше особено съблазнителен. Просякини-те слабо се трогнаха от предложението на Труйфу. Клетият поет чу техните отговори:

— Не! Не! Обесете го! Така ще бъде по-забавно за всички.

Но все пак три жени се отделиха от множеството и дойдоха да го подушат. Първата беше дебела мома с четвъртито лице. Тя разгледа внимателно жалката връхна дреха на философа и износената му роба, по-надупчена от скара за печене на кестени. Момата се нацупи.

— Стари дрипели! — измърмори тя и се обърна към Гренгоар: — Я дай да видя наметката ти.

— Загубих я — каза Гренгоар.

— Ами шапката?

— Взеха ми я.

— Обувките?

— Подметките ми си отиват вече.

— Кесията ти?

— Уви! — заекна Гренгоар. — Нямам пукнат грош.

— Тогава по-добре да те обесят и бъди благодарен и за това! — каза просякинята и му обърна гръб.

Втората — стара, черна, сбръчкана, отвратителна и толкова грозна, че петнеше дори Двора на чудесата — се поза-въртя също около Гренгоар. Тръпки го побиха да не би да го пожелае. Но тя процеди през зъби:

— Много е хилав! — и се отдалечи.

— Третата беше младо момиче, доста свежо и съвсем не грозно.

— Спасете ме! — прошепна й клетникът.

Тя го погледна за миг със състрадание, после наведе очи и взе да мачка нерешително полата си. Той следеше с очи всяко нейно движение. Това беше последният лъч надежда.

— Не! — каза най-сетне момата. — Не, Гийом Дългобузестия ще ме бие. — И тя потъна в тълпата.

— Не ти върви, приятелче! — подхвърли Клопен.

После той се изправи върху бъчвата си и се провикна, подражавайки за всеобщо развлечение тона на съдия-изпълнител, провеждащ публичен търг с наддаване.

— Никоя ли не го иска? Първи път! Втори път! Трети път! — после се обърна към бесилката и й кимна с глава: — Остава за тебе!

Белвин дьо л’Етоал, Андри льо Руж и Франсоа Шант-Прюн се приближиха отново до Гренгоар. В този миг сред просяците се чуха викове:

— Есмералда! Есмералда!