Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Къде се намирам? — попита ужасен поетът.

— В Двора на чудесата — отвърна му четвърти призрак, който току-що ги бе настигнал.

— Кълна се в душата си! — промълви Гренгоар. — Аз действително виждам слепци, които проглеждат, и хроми, които тичат, но къде е спасителят?

Отговори му зловещ кикот.

Клетият поет се огледа. Той наистина се намираше в страшния Двор на чудесата, където никой почтен човек не беше прониквал в такъв късен час. Омагьосан кръг, в който всеки заблудил се градски сержант или служител от Шатле изчезваше безследно. Град на крадците, гнусна брадавица върху лицето на Париж, клоака, откъдето всяка сутрин изпълзяваше и където всяка вечер се вливаше обратно потокът от пороци, просия и скитничество, който залива улиците на столицата. Чудовищен кошер, в който се прибираха вечер с плячката си всички търтеи на обществения строй; измамна болница, където циганинът, хвърлилият расото монах, пропадналият студент, мошениците от всички нации: испанци, италианци, германци, от всички религии: евреи, християни, мохамедани, идолопоклонници, покрити с изкуствени язви, просяци денем, се превръщаха в разбойници нощем. С една дума, огромна съблекалня, където в тази епоха се събличаха и обличаха всички актьори на вечната комедия, представяна из парижките улици от кражбата, проституцията и престъплението.

Дворът на чудесата представляваше обширен неправилен и зле павиран площад, подобен на кой да е друг тогавашен парижки площад. Тук-таме блещукаха огньове, около които гъмжаха странни групи. Всичко живо се суетеше безспир и крещеше. Чуваха се дрезгави смехове, детски хленч, женски възклици.

Тъмните движещи се ръце и глави се открояваха чудновато на светлия фон. От време на време по земята, където трепкаха отблясъците на огньовете, примесени с огромни неясни сенки, се мяркаше куче, подобно на човек, или човек, подобен на псе. Расовите и видовите отлики се бяха сякаш заличили в това поселение като в дяволско свърталище. Мъже, жени, животни, възраст, пол, здраве, недъгавост, всичко в тази паплач изглеждаше общо. Всичко беше слято, примесено, разбъркано, наслоено едно над друго. Всеки имаше дял във всичко.

Въпреки смущението си Гренгоар успя да различи при слабото и колебливо проблясваме на огньовете отвратителната рамка от стари къщи с проядени от червеи, съсухрени и извехтели фасади, прорязани от едно-две осветени прозорчета; те обграждаха площада и напомняха наредени околовръст старчески глави, които наблюдаваха дяволската оргия и мигаха с очи.

Нов свят — непознат, нечуван, уродлив, пълзящ, гъмжащ, непонятен.

Все по-уплашен, заловен от тримата просяци като в три чифта клещи, зашеметен от стотици блеещи и лаещи около него лица, злочестият Гренгоар се опитваше да възвърне хладнокръвието си и да си спомни дали не беше събота. Но усилията му останаха напразни. Нишката на паметта и мисълта му беше скъсана. Съмнявайки се във всичко, несигурен дори в това, което виждаше и усещаше, той си задаваше неразрешимия въпрос: „Ако аз действително съществувам, съществува ли и това около мене? И ако това около мене съществува, съществувам ли и аз?“

В същия миг сред шумното множество се зачу ясен вик:

— Да го отведем при краля! Да го отведем при краля!

— Света Богородичке! — прошепна Гренгоар. — Тукашният крал сигурно ще се окаже някой козел!

— При краля! При краля! — повтори тълпата.

Помъкнаха го. Всеки се надпреварваше да се вкопчи в него. Но тримата просяци не изпускаха плячката си и го изтръгваха от другите, крещейки:

— Той е наш!

Връхната дреха на поета, и без това в доста жалко състояние, се превърна по време на тази борба в ненужна дрипа.

Докато прекосяваше ужасния площад, поетът се опомни. Само след няколко крачки той си възвърна чувството за действителността. Почна да свиква с атмосферата на мястото. В първия миг било поради поетичното му въображение, а може би по-просто и по-прозаично — поради празния му стомах, но между него и предметите димяха сякаш изпарения и той съзираше всичко замъглено, несвързано, като в кошмар, като в неясен сън, в който трепкат и се гърчат какви ли не форми, в който предметите заприличват на неимоверно големи грамади, неодушевените неща — на химери, а хората — на призраци. Постепенно тази халюцинация отстъпи място на по-спокойни и непреувеличени възприятия. Действителността почна да си проправя път към него — тя се набиваше в очите му, блъскаше се в краката му и разпръскваше постепенно поетичното страхотно видение, на което той се смяташе в плен. Нямаше как, трябваше да си даде сметка, че не гази в реката Стикс, а в кал, че край него се суетят не демони, а най-обикновени крадци, че бе застрашена не душата му, а чисто и просто животът му. (Защото му липсваше ценният помирител, който така успешно посредничи между разбойника и почтения човек — кесията.) Най-сетне, като разгледа по-хладнокръвно и по-отблизо цялата тази оргия, той проумя, че е попаднал не в дяволско сборище, а в най-обикновена кръчма.