Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Впрочем липсата на сигурен подслон необикновено много предразполага към следене на минувачи по улиците (и особено на минувачки) — впрочем Гренгоар вършеше доста охотно в момента точно това.

И тъй, той вървеше замислен подир младото момиче, което ускоряваше стъпките си и подръпваше хубавата си козичка, виждайки, че хората се прибират и че кръчмите, единствените отворени заведения през този ден, се затварят.

„Тя трябва да има все пак някакъв дом — разсъждаваше Гренгоар. — Циганите имат отзивчиви сърца… Кой знае?…“

И многоточията, които мислено следваха недоизказаното му предположение, съдържаха многообещаващи картини.

Сегиз-тогиз, отминавайки закъснели граждани, които затваряха домовете си, той дочуваше откъслечни разговори и това прекъсваше веригата от примамливи хипотези.

Ту двама старци се обръщаха един към друг:

— Че намирате ли, метр Тибо Ферникъл, че времето много застудя?

(Гренгоар споделяше това убеждение още от първия ден на зимата.)

— О, и още как, метр Бонифас Дизом! Дали няма да стане както преди три години, в осемдесета, когато дървата поскъпнаха до осем су наръчът?

— Ха, това не е нищо, метр Тибо, в сравнение със зимата през 1407 година, когато хвана мраз от Свети Мартин чак до Сретение господне. И то такъв мраз, че дори перото на писаря в съда замръзваше в голямата зала на всеки три думи. Не можеха да записват делата.

Малко по-нататък две съседки бъбреха от прозорците си, на които бяха закрепени едва мъждукащи в мъглата свещи.

— Разказа ли ви вашият съпруг за злополуката, госпожа Будрак?

— Не. Какво се е случило, госпожа Тюркан?

— Ами че конят на господин Жил Годен, секретаря в Шатле, се подплашил от фламандските пратеници и от шествието и съборил метр Филип Аврийо, послушник при селестинците.

— Не думайте!

— Точно така.

— И то цивилен кон! Това на нищо не прилича. Да беше поне кавалерийски, разбирам.

Прозорците хлопваха. Но Гренгоар непрекъснато изпускаше нишката на мислите си.

За щастие той бързо я улавяше отново и лесно я съединяваше благодарение на циганката и на Джали, които още вървяха пред него — и двете нежни, тънки, пленителни. Поетът се възхищаваше от малките им крачка, от изящните форми и пленителни движения, като почти ги смесваше в съзерцанието си. С будния си ум и доброто си разбирателство те му изглеждаха и двете девойки, а по леката, гъвкава и кръшна походка и двете приличаха на козички.

Междувременно улицата ставаше все по-тъмна и по-безлюдна. Сигналът за угасяваме на светлините бе прозвучал отдавна и вече съвсем нарядко се мяркаше минувач из улиците или светлинка по прозорците. Вървейки подир циганката, Гренгоар беше навлязъл в заплетения лабиринт от улички, кръстопътища и задънени улици в съседство със старото гробище. Сенз-Иносан, които напомнят объркано от котка кълбо конци.

„Улици без капка логика!“ — възмущаваше се Гренгоар, загубен в тези безбройни криволици, които сякаш се връщаха на едно и също място, но девойката вървеше уверено из тях. Тя явно познаваше пътя и все повече ускоряваше крачка. Колкото до Гренгоар, той изобщо нямаше да има представа къде се намира, ако не беше зърнал при завоя на една уличка осмоъгълния позорен стълб при халите. Ажурният му връх се открояваше ярко върху един все още осветен прозорец на улица „Вердьоле“.

Гренгоар беше привлякъл от известно време вниманието на девойката. Тя няколко пъти извърна неспокойно глава към него. Веднъж дори рязко се спря и използувайки слабата светлина, която се прокрадваше през открехнатата врата на една фурна, го изгледа втренчено от глава до пети. После на лицето й се мярна познатата му вече пренебрежителна гримаса и циганката отмина нататък.

Тази забавна гримаса накара Гренгоар да се замисли. В нея безспорно се съдържаше презрение и насмешка. Затова той наведе глава, загледа се в паважа и поизостана от девойката, но когато тя се скри от погледа му зад един завой, той чу внезапно пронизителния й писък.

Изтича бързо натам.

Улицата гънеше в мрак. Все пак благодарение на напоеното в олио кълчищено фитилче, което гореше в желязното фенерче на ъгъла на улицата в подножието на една каменна света Богородица, Гренгоар можа да различи циганката. Тя се мяташе в ръцете на двама мъже, които се мъчеха да й запушат устата. Горката козичка, съвсем изплашена, бе навела рогчетата си и блееше.

— Насам, стражи! — извика Гренгоар и се спусна смело напред. Единият от мъжете, които държаха девойката, се обърна към нето и той зърна страшното лице на Квазимодо.