Джон Ъпдайк - Телевизионна реклама

Кои са те? Почти нямаме време да се запитаме. МОМЧЕТО скача (по-скоро полетява — не сме видели как го изхвърлят нозете му) в ръцете на МЪЖА. Значи това са неговите РОДИТЕЛИ. Като зрители ние ги приветствуваме. Искреността, с която ги посрещаме, разкрива вътрешните ни страхове от нещо грозно и отшелническо в тази стара КЪЩА с нейната така хитро подчертана уютност, от това усамотено домакинство, от една благосклонна вещица и един разглезен, театрален пикльо. Новите двама излъчват свежия полъх на външния свят. Ако се съди по облеклото им, навън е студено — това впечатление не е без значение. Чувството ни за подсъзнателни асоциации расте. Въвличат ни в ШУМОТЕВИЦАТА НА ПОСРЕЩАНЕТО и ние се наслаждаваме на МЛАДАТА ДВОЙКА за нейната сексуална енергия и щастливо завръщане, за великото и прекрасно щастие да си американец в днешно време, да си платежоспособен и плодовит и да притежаваш такава БАБА като от илюстрованите книжки, която ще наглежда ДЕТЕТО, речеш ли да се отдадеш на някой невинен и несистемен гуляй.

Но чия майка е БАБАТА — на БАЩАТА или на МАЙКАТА?

Всички въпроси намират отговор. Актьорът, който играе МЛАД БАЩА, отминава БАБАТА с нехайството на кръвната връзка, докато актрисата, изпълняваща ролята на МЛАДА МАЙКА, първо я прегръща, после се отдръпва, размисля и се хвърля напред, за да залепи на сияещата тлъста буза целувка, каквато БАБАТА явно не е очаквала. Грейналото изражение за миг се поколебава като пламъче на свещ, когато далеч някъде отварят врата. СНАХАТА отново се отдръпва, сякаш да огледа по-хладнокръвно резултата на своето емоционално вдъхновение. Дали защото една актриса, изпълняваща роля, изкуствено е изопнала напрегнатата струна на своите колебания, или пък това й е хрумнало, когато е дирила различни нюанси в ролята (представяме си колко безлично е казано това в сценария: Родителите се завръщат. Всички се поздравяват. Среден план) , на зрителя като гъдел се предава чувството за близост в събитието, при което добрата воля разголена расте. СЕМЕЙСТВОТО е пълно.

Чак сега се проявява скритото чудо. Истинският герой на тези трийсет секунди сваля маската си. СЕМЕЙСТВОТО избледнява в синкав комиксов пламък, а МУЗИКАТА, вече непрепятствувана от визуалните стимули, пропява с камбанна яснота: „ПРИРОДНИЯТ ГАЗ е Нещо Чудесно!“

Един МЪЖ, когото откриваме в ЛЕГЛОТО до ЖЕНА му, едва изчаква края на НОВИНИТЕ, след това става и изключва ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ПРИЕМНИК. Бледнеейки, екранът изпуша последното количество дневно лъчение. Служебно спечелила двубоя, стаята се изпълва със сумрачното сияние на ЛУНАТА. Надигнал се, МЪЖЪТ влачи нозе около ЛЕГЛОТО с онази уморена походка, подсказваща липса на гъвкавост и неискрено пожелано мълчание, после се отправя към тоалетната, където уринира. Досещаме се, че той прави това не от някаква належаща физическа нужда, а съзнателно, дори пуритански, вярвайки, че трябва да се прочисти — и себе си, и своето съзнание, — преди да заспи.

Красноречивият монтаж показва мислите му. Както, всеки път, когато се олюлява над смътната елипса на порцелановата чиния, той си припомня най-отчетливия образ на красотата, с който го е надарил четирийсетгодишният му живот. Бил е на официален обяд в Ню Йорк, който е преминал весело, разточително, свръхвълнуващо и с много вино. Сега той се намира в такси и пътува към магистралата на Уест Сайд. При разклона за петдесет и седма улица нуждата да уринира се превръща в неудържима подсъзнателна мисъл. Към Седемдесетте улици (където Крайбрежният булевард почва да се надига като самолет) тя е вече истински натиск, а до Деветдесетте (Паметникът на падналите войници и моряци вече се руши, като зелена канара се показва и Крайбрежният парк) тя е станала убийствена необходимост. Надвивайки срама, МЪЖЪТ признава своето терзание на ШОФЬОРА, който, постепенно отхвърляйки недоверието си, кривва от магистралата в Сто шейсет и осма улица, изкачва едно малко и покрито с едър паваж възвишение, където, очевидно не за първи път, се озовава пред един мръсен триъгълен гараж. Черни или почернени, механиците облещват бели очи към непознатия МЪЖ, който притичва край тях, навътре към върха на мазния триъгълник, изпълнен покрай стените с всякакъв отпадък. И тук, притиснат между мръсни стенописи, се намира най-красивият предмет, който някога е виждал. Или е могъл да види. Това е един ПИСОАР, ПИСОАР с нарушена белота, прокапващ тук-там, ала готов всичко да поеме в хармоничното чудо на своите ненарушими и неизменни дупки. Красивото — най-точно казано — е онова, от което имаме нужда в момента.

Читать дальше