Джон Ъпдайк: Раздяла

— А другите знаят ли?

— Да.

— Как го посрещнаха?

— Момичетата сравнително спокойно. Джон не издържа, развика се, изяде една цигара, натъпка си салфетката в салатата и ни заяви колко мразел училището.

— Сериозно? — прихна брат му.

— Да. Въпросът с училището го разтревожи повече от нашето решение с майка ти. И май се почувствува по-добре, че избухна.

— Сериозно? — Повторението бе първият признак, че е поразен.

— Да. Слушай, Дики, искам нещо да ти кажа. Този час, докато чаках влака ти, беше най-страшният в живота ми. Не мога да понеса всичко това. Не мога! Баща ми би умрял, но не би ми причинил такова нещо. — Казвайки това, почувствува се неизмеримо по-леко. Беше прехвърлил планината на сина си. Бяха стигнали. Движейки се безшумно като сянка, Дики излезе от автомобила и влезе в осветената кухня. Ричард извика подире му: — Не искаш ли чаша мляко или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Дали да се обадим утре на кортовете и да кажем, че не си добре и няма да отидеш на работа?

— Не, няма нужда. — Отговорът долетя отдалече, произнесен вече от вратата на стаята. Ричард се ослуша да чуе тръшване, породено от раздразнение. Но вратата се затвори нормално, тихо. Звукът го разочарова.

Джоун бе потънала дълбоко в коритото на първия сън и се пробуди бавно. Наложи се Ричард да повтори:

— Казах му.

— А той?

— Нищо особено. Не би ли отишла да му кажеш лека нощ? Хайде, моля те.

Тя излезе от стаята, без да намята хавлията си. Отпуснато, той отново навлече пижамата и отиде в хола. Дики си беше легнал, Джоун седеше на леглото до него, а радиото часовник свиреше приглушено. Когато тя се изправи, една необяснима светлина — дали от луната? — очерта тялото й в нощницата. Приседна на стопленото от нея място, хлътнало в тесния матрак на момчето.

— Така ли ще свири радиото?

— Все така си свири.

— Можеш ли да заспиш? Аз не бих могъл.

— Аз мога.

— Спи ли ти се?

— Да.

— Добре. Сигурен ли си, че ще станеш и ще отидеш на работа? Имал си тежка нощ.

— Ще стана.

В училището тази зима той за пръв път бе установил, че човек може да живее и с малко сън. Като дете спеше вцепенено и с обилно потене, което винаги бе тревожило бавачките му. По-сетне си лягаше най-рано от всички. Дори и сега клюмваше насред телевизионното представление и разкрачваше нозе, почернели и космати.

— О’кей. Добро момче си ти. Слушай, Дики. Много те обичам. Досега не съм знаел. Каквото и да излезе от тая работа, винаги ще бъда с тебе. Честна дума.

Ричард се наведе да целуне тила му, но синът му се извърна, як и жилест, прегърна го с намокрени бузи и го целуна в устата, страстно като жена. После прошепна в ухото на баща си една дума, критичната, умна дума:

— Защо?

Защо. Прозвуча като писък на вятъра в цепнатина, като замах с нож, като прозорец, отворен към празнотата. Бялото лице бе изчезнало, в мрака не можеше нищо да се различи. Ричард бе забравил защо.

© 1975 Джон Ъпдайк

© 1985 Кръстан Дянков, превод от английски

John Updike

Separating, 1975

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15379]

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00

Хари Худини (1874–1926) — Световноизвестен илюзионист и акробат. — Б.р.