Джон Ъпдайк: Раздяла

— Дръж се като човек!

Ричард се надигна от масата със схванати нозе и изведе сина си навън. Макар че къщата вече тънеше в сумрак, дворът преливаше от светлина, тази чудесна свръхсветлина в разгара на лятото. Засмяха се и двамата. Джон плюеше салата, хартия и тютюн върху бръшляна. Хвана го за ръка — грапава и ръбата като на мъж. Ръката не се отдръпна. Затичаха се покрай тенискорта към ливадата. Купчините прясна пръст, оставени от булдозерите, пъстрееха от маргарити. На минаване край корта се озоваха на равното, където обикновено играеха домашен бейзбол. Оттук земята се надигаше меко, сияеща в зелено под слънчевите лъчи, а тревите и бурените се открояваха стрък по стрък като рисувани върху пергамент.

— Прости ми, страшно съжалявам — проплака Ричард. — Ти беше единственият, който се постара да ми помага в шантавите грижи за това място.

— Не е само раздялата ви — изхлипа Джон, скрит зад сълзите и шампанското. — Цялата година беше скапана. Мразя го това училище. Един приятел не си намерих. А историкът е една скука…

Седнаха на върха на възвишението, потрепващи, но и стоплени от сълзите си, с успокоени гласове, и Ричард се опита да си представи тъжната година на детето — дългите делници, изпълнени с домашни упражнения, уикендите в стаята на горния етаж, прекарани със самолетните модели, а в това време долу майка му и баща му мърморят и дават храна на своята раздяла. Колко егоистично, помисли Ричард, каква слепота! Очите го засмъдяха.

— Ще видим дали не може да те преместим — обърна се към сина си. — Животът е твърде кратък, за да го живеем мизерно.

Бяха си казали каквото можеха, но не пожелаха да подирят изцелението и затова продължиха да разговарят за училището, за тенис-корта, за това дали е възможно пак да стане толкова хубав, какъвто беше през първото лято. Отбиха се да го разгледат, попритиснаха тук-там размъкнатите ограничителни ленти.

Леко патетичен, мъчейки се може би сега да използува момента, за да замаже нещата, Ричард отведе момчето до онова място, откъдето се откриваше най-хубавата гледка към металносинята река, към изумрудовите мочурища и разхвърляните островчета с кадифени сенки на снизилата се светлина, към белите пясъчни ивици в далечината.

— Погледни — рече той, — все така си е красиво. И ще го има и утре.

— Зная — нетърпеливо му отвърна Джон. Моментът бе изтекъл.

Върнаха се в къщата, където останалите бяха наотворили няколко бутилки бяло вино — шампанското бе довършено — и все така седяха около масата: три жени, които одумват. Джоун се извърна, показвайки му сухото си лице, и попита:

— В ред ли сме?

— Бомба — отговори той и съжали, че празненството, колкото и облекчаващо да е това, бе продължило без него.

В леглото тя обясни:

— Не заплаках, защото, струва ми се, плаках твърде много през пролетта. Наистина не беше честно. Идеята беше твоя, а излезе, че съм те изритала оттука.

— Извинявай — каза той, — не можах да се овладея. Исках, но не можах.

— Не си искал. Дори ти хареса. Нали стана твоето, съобщихме им го едновременно.

— Радвам се, че свърши — призна той. — Боже, какви страхотни деца! Издържаха. Сладури!

Прибрал се най-сетне в стаята си, Джон се бе заловил с поредния авиомодел и взе да им подвиква през тавана:

— Много съм добре! Не съм се изпотил…

— И как само — продължи Ричард, закътан в своето облекчение — нито едно не постави под въпрос причините, които им изложихме! Не си и помислиха, че има трети човек. Дори Джудит.

— Много трогателно — каза Джоун.

— И ти се държа добре. — И той я смушка. — Окуражително за всеки. Благодаря ти. — С чувство на вина разбра, че не се смята за разведен.

— Предстои ти да се справиш с Дики — рече тя. От тези думи пред него в мрачината се надигна черна планина. От четирите деца големият му син бе най-сериозният съдник на съвестта му. И съвсем нямаше защо Джоун да добавя: — Само че в това мръсно дело от мене помощ не чакай.

— Знам. Аз ще се оправя. Заспивай.

След няколко минути дишането й се успокои, стана по-безгрижно и по-дълбоко. До полунощ оставаше четвърт час. Влакът на Дики от концерта пристигаше в един и четиринайсет. Ричард нави часовника за един. От седмици насам спеше отвратително. Затвореше ли клепачи, отвътре ги прогаряха случките от последните часове: Джудит, която изпуска дим към тавана с явно отвращение, немият поглед на Фасулчето, обляната в слънце баирчинка, където почиваха с Джон. Планината пред него се приближи още повече, изпълни го целия; сега бе станал огромен, застрашителен. Болката в дъното на гърлото бе претръпнала. Жена му спеше до него като заклана. Когато се надигна от леглото, вбесен от пламналите си клепачи и натежалото сърце, за да се облече, тя се пробуди, колкото да се обърне на другата страна.