Джон Ъпдайк: Сняг вали над Гринич Вилидж

— Не, по-добре да си вървя, ти си хремава и отпаднала.

— Остани за още една цигара. Дик, налей шери.

— Съвсем малко — рече Ребека, като му подаваше чашата си. — Не си спомням, Джоун, дали съм ти разправяла за момчето, с което ходех. Онова, дето се правеше на келнер.

Джоун се засмя, предвкусвайки разказа.

— Не, честна дума, не си.

Тя преметна ръка през облегалката на стола и провря пръсти през пръчките, като дете, което иска да се убеди, че часът на лягане е отложен.

— Какво правеше? На келнер ли се преструваше?

— Да. Беше голям особняк. Слизаме веднъж от едно такси и той видя решетка в земята, от която излизаше пара. Клекна върху нея — Ребека наведе глава и вдигна ръце — и се направи на дявол.

Мейпълови се засмяха не толкова на думите й, колкото на начина, по който тя пресъздаваше с характерната си ненатрапчива имитация както живописното поведение на кавалера си, така и собствения си сдържан нрав. Представиха си я как стои до вратата на таксито и наблюдава безизразно приятеля си, който кляка все по-ниско, вживява се в собствената си шега, демонски шава с пръсти, сякаш усеща как на главата му никнат рога, как пламъци ближат краката му, а ходилата му се свиват и се превръщат в копита. Ричард разбра, че дарбата на Ребека не беше толкова в това, че й се случват странни неща, колкото в начина, по който представяше всичко, сторило й се особено, в красноречивия контраст с напълно рационалното й спокойствие. И тази вечер, преразказана от нея, можеше да прозвучи гротескно: „Минаха в галоп шестима конни полицаи, а тя извика: «Вали сняг!» и се хвърли на врата му. Той постоянно й повтаряше колко е болна и ни наливаше с шери.“

— Какво друго правеше? — попита Джоун.

— На излизане от първото заведение, някакъв голям нощен бар на един покрив, той седна пред пианото и засвири, докато жената на арфата не го помоли да престане.

— Тя свиреше ли на арфата? — попита Ричард.

— Да, подрънкваше на струните — Ребека описа кръгове с ръце.

— Добре де, той същата мелодия ли свиреше? Акомпанираше ли й? — Ричард усети, че в гласа му неизвестно защо се бе промъкнала сприхавост.

— Не, просто седна и засвири нещо съвсем различно. Не помня вече какво.

— Сериозно? — обади се Джоун, насърчавайки я да продължи.

— В следващото заведение се наложи да почакаме на бара, докато се освободи маса, и изведнъж го видях да се разхожда между масите и да пита хората дали са доволни от обслужването.

— Представям си как си се почувствувала — рече Джоун.

— Да, беше ужасно. Сетне и там свири на пианото. Бяхме главната атракция. Около полунощ му хрумна, че трябва да отидем на гости на сестра му в Бруклин. Бях останала без сили. Слязохме от метрото две спирки по-рано, под Манхатанския мост. Наоколо нямаше жива душа и минаваха само черни лимузини. Някъде високо над главите ни — тя вдигна очи нагоре, като че гледаше облак или може би слънцето — стърчеше Манхатанският мост, а той твърдеше, че това е електрическият влак. Най-сетне открихме някакви стълби и двама полицаи, които ни казаха да се върнем в метрото.

— И какво работи този екстравагантен мъж? — попита Ричард.

— Учител е. Много е умен.

Тя се изправи и протегна дългата си сребристобяла ръка. Ричард й донесе палтото и каза, че ще я изпрати.

— Живея съвсем наблизо — възпротиви се Ребека, но в гласа й нямаше капка настойчивост.

— Изпрати я, Дик — обади се и Джоун. — А на връщане купи цигари.

Явно й допадаше идеята, че той ще изпрати гостенката им в снега — като че предвкусваше как ще донесе със себе си, със снега по раменете и студа по лицето, всички усещания за една разходка, която тя не смееше да предприеме.

— Не бива да пушиш ден-два — сгълча я той.

Джоун им махна за довиждане от площадката на стълбището.

Снегът, невидим освен в светлината на светофарите, обвяваше романтично лицата им.

— Доста силно заваля — обади се той.

— Да.

На ъгъла, където снегът превръщаше зелената светлина във воднистосиня, колебанието й да пресече с него на зелено Тринайсета улица го накара да я попита:

— Нали отсреща живееш?

— Да.

— Запомнил съм от онзи път, когато те докарахме от Бостън. — По него време Мейпълови живееха в района на Западна Осемдесета. Запазил съм впечатлението за високи здания.

— Ето я църквата и училището за касапи — посочи Ребека. — Всеки ден около десет часа, когато отивам на работа, момчетата, дето учат за касапи, имат почивка, излизат на улицата целите в кръв и се смеят.