Джон Ъпдайк: Сняг вали над Гринич Вилидж

— Тя беше същински бомбардировач — добави Ребека.

След като се преместила в самостоятелно жилище и се подредила добре, Джорджийн и Жак предложили да си донесат един дюшек и да спят на пода. Ребека разбрала, че това е моментът да бъде непреклонна. Отказала им. По-късно Жак се оженил за друго момиче, не за Джорджийн.

— Искаш ли кашу? — попита Ричард.

Специално за гостенката беше купил една кутия от бакалина на ъгъла, макар че ако не бяха поканили Ребека, пак щеше да купи нещо под друг предлог, просто заради удоволствието от първата покупка в магазина, от който през следващите години щеше да пазарува редовно.

— Не, благодаря — каза Ребека.

Ричард съвсем не беше подготвен за отказ и поради набраната инерция настоя:

— Моля те! Много са полезни!

Тя си взе две ядки и отхапа половинката от едната.

Той предложи съдинката с кашу (сребърна купичка, сватбен подарък, която преди не бяха имали повод да разопаковат) на жена си, която лакомо си напълни шепата и изглеждаше толкова бледа, че той я попита „Как си?“ не защото бе забравил за присъствието на гостенката, а за да покаже загрижеността си, при това напълно искрена.

— Добре съм — отсече Джоун и може би наистина беше добре.

Мейпълови също имаха какво да разкажат — как, през първите месеци от брака си бяха живели в една дълга барака в лагера на Асоциацията на християнската младеж, как Бици Фланър, тяхна приятелка, бе единственото момиче, прието в Бентамската семинария, как Ричард се бе запознал с йогата Бера, докато работеше в рекламата, — но и двамата не се смятаха (един друг) за добри разказвачи и тихият глас на Ребека се наложи над разговора. Тя имаше дарбата да й се случват странни неща.

Богатият й чичо живеел в къща от метална конструкция, обзаведена с тръбни столове за обществени места. Ужасно се страхувал от пожар. Точно преди голямата икономическа криза построил грамаден кораб, за да пътува с няколко приятели до Полинезия. Когато кризата връхлетяла, всичките му приятели се разорили. А той не. Дори натрупал пари. От всичко правел пари. Ала не можел да отплава сам и корабът още стоял в Залива на стридите — огромен, стърчащ десет метра над водата. Чичото бил вегетарианец. Ребека до тринайсетата си година не била яла пуйка на Деня на благодарността 3 3 Официален празник в САЩ в памет на първите заселници (последният четвъртък на ноември), когато по традиция се яде пълнена пуйка. — Б.пр. , защото на този ден семейството й винаги гостувало на чичото. Отказали се от тази традиция едва по време на войната, защото изкуствените подметки на децата оставяли черни следи по азбестовия под. Оттогава семействата на Ребека и чичото не си говорели.

— Най-силно ме впечатляваше — завърши Ребека — начинът, по който поднасяха всеки зеленчук: като че ли бе отделно ястие.

Ричард отново наля шери в чашите и понеже това, така или иначе, го направи център на вниманието, каза:

— Чувал съм, че някои вегетарианци си правят за Деня на благодарността пуйка от счукани орехи.

Известно време никой не се обади, сетне Джоун рече:

— Не знам такова нещо.

Гласът й, неизползуван десетина минути, се прекъсна на последната сричка. Тя се закашля и сърцето на Ричард се сви.

— С какво биха ги напълнили? — попита Ребека я изтърси цигарата си в пепелника.

Долу на улицата се чу тропот. Джоун първа изтича до прозореца, следвана от Ричард и най-накрая Ребека, изправена на пръсти, с протегната шия. Шестима конни полицаи, изпънати на стремената, препускаха в галон двама по двама надолу по Тринайсета улица. След като възгласите на Мейпълови утихнаха, Ребека каза:

— Минават всяка вечер по това време. Изглеждат много весели за полицаи.

— Я, и сняг заваля! — извика Джоун.

Беше във възторг — толкова обичаше снега, а през последните години почти не бе валяло.

— И то през първата ни нощ тук! Първата ни истинска нощ!

Тя се забрави и прегърна Ричард, а Ребека, за разлика от друг гостенин, който би се извърнал или би се усмихнал широко и насърчително, с нищо не промени милия си разсеян израз и продължи да се взира през прегърнатата двойка в гледката навън. Снегът не се задържаше на мокрия паваж, а се трупаше само по покривите на паркираните автомобили.

— Аз да си вървя — обади се Ребека.

— Не си тръгвай! — възкликна Джоун с неочаквана за Ричард настойчивост: тя явно беше много изморена. Изглежда, че новият дом, промяната на времето, хубавото шери, поривите на обич помежду им, разбудени от прегръдката, и присъствието на Ребека се бяха слели в съзнанието й като неделими частици от един омаен миг.