Джон Ъпдайк: Спасяването

Алис се наведе делово, откачи автоматите и приближи към пострадалата. Всеки отпечатък на обувките й се открояваше на снега като съвършена гравюра.

— В съзнание ли е? — попита тя.

— Левият — раздвижи устни лицето в ковчега, без да нарушава своето блажено единение с небето. Червеното на носа бе единственото цветно петно на това лице. От крайчеца на едното око се оцеждаха сълзи, които попиваха в рижата накъдрена коса.

— Смятате ли, че е счупен?

Отговор не последва и момичето повтори нетърпеливо:

— Майко, като счупен ли го чувствуваш?

— Нищичко не чувствувам. Свали обувката!

— Мисля, че не трябва да я сваляме — рече Алис. Тя разсъждаваше за крака с безцеремонност, която направи неприятно впечатление на Каролайн. — Току-виж, сме разместили нещо. Може да е косо счупване. Не усещате ли дали костта е строшена?

При силния удар и двата автомата се бяха откачили, тъй че ските на жената се придържаха към нозете й само на каишките. Алис се наведе и ги откопча, след което забоде ските в снега като сигнал за помощ.

— Трябва да потърсим спасителите — каза тя.

Дъщерята вдигна обнадежден поглед. Лицето под качулката на точки бе кръгло и младежко, но едно друго издължено женско лице прозираше в чертите на момичето.

— Ако сте съгласни да останете тук — рече тя, — аз ще отида. Познавам няколко момчета от спасителната служба.

— С удоволствие ще останем — заяви категорично Каролайн. Каза го със съзнанието, че обърква плановете на Алис, а и по този начин заявяваше, че в неизбежната война помежду им нейно оръжие ще бъдат човечността и търпението. Искаше й се да си свали ските, защото с тях се чувствуваше малко изолирана; но не беше сигурна дали ще успее да ги сложи отново при този наклон, тук, накрай света. Снегът имаше призрачния вид на трева покрай магистрала, недокосната от човешки крак. Без да поглежда повече назад, дъщерята сложи автоматите и се стрелна по склона. Като видя колко лесно се справи момичето, Каролайн се престраши да свали ските и забеляза, че и нейните стъпки се откроиха като гравюри. Алис дръпна ръкава на анорака си и погледна смръщено колко е часът. Пострадалата изстена. Каролайн попита:

— Да не ви е студено? Искате ли да ви завием с нещо?

Тъй като жената не отказа, не им оставаше друго, освен да свалят анораците си и да я завият с тях. Тялото й бе отпуснато като огромна парцалена кукла с недостатъчно пълнеж. Щом се надвеси над нея, Каролайн се увери, че върхът на носа й, който приличаше на боядисан, е всъщност обгорен от слънцето. Жената поблагодари шепнешком.

— Едва втори ден сме тук, а аз провалих всичко… и за дъщерята, и за сина.

— Къде е синът ви? — попита Алис.

— Кой го знае? Водя го тук и не го виждам от сутрин до вечер. Казва, че карал ски, но аз обикалям по всички писти и никъде не го срещам.

— А съпругът ви къде е? — попита Каролайн и гласът й се загуби в акустичната дълбочина на ледения въздух.

Жената въздъхна.

— Не е тук.

Последва мълчание — тишина, в която вятърът издухваше от натежалите борови клони бухлати снежни перца. Гъстата мастилена сянка на гората натегна злокобно и студът проникна през рехавия пуловер на Каролайн. Алис източи тънка шия и погледна към пустия хребет в очакване на помощ. Жената в снега захлипа през сълзи и Каролайн я попита:

— Искате ли да запалите?

Откликът бе незабавен:

— Умирам за цигара! — рече жената, надигна се и седна; после смъкна ръкавица и жадно зашава с пръсти. Ноктите й бяха лакирани. Изглежда, не й направи впечатление, че взима последната цигара от пакета. Като издухваше театрално струйки дим, пробождащи въздуха, жената стана словоохотлива.

— Разправям на сина: „Какъв смисъл да идваме в тия красиви планини, ако само хвърчиш, фиу-фиу, по пистите, после на влека и пак хвърчиш, а изобщо не спираш да се порадваш на природата?“ Разправям му: „Предпочитам да изглеждам старомодна, но да си сляза здрава и читава от планината, а не да си строша врата на четирийсет години.“ Ако ме види сега, ще си умре от смях. Ей там, горе, имаше едно заледено място и ските ми се кръстосаха. Когато се преметнах, почувствувах как лявата ми страна се разкъсва от рамото до стъпалото. Все едно, че раждах.

— Откъде сте? — попита Алис.

— От Мръклоу. — Жената помръкна сякаш от името на своя град и втренчи поглед в неподвижната обувка.

За да я разсее, Каролайн попита:

— А съпругът ви работи ли?

— Разведени сме. Струва ми се, че ако отхлабя връзките, ще ми поолекне малко. Глезенът ми отича, а обувката го пристяга.