Джон Ъпдайк: Семейната ливада

Срещите на рода стават все на тази ливада. Поколения наред се събират по традиция тук, на ливадата в Ню Джърси, с огромния орех, под чиято сянка се нареждат масите, и с ленивата река, където децата се возят на лодка, хрупкат листа от пореч и си играят на риболов.

Рано сутринта чичо Джеси излезе от каменната къща, строена от брата на дядо му, и заби коловете със старателно завързани парцалени флагчета, които щяха да показват къде да се паркират колите. Въздухът бе неподвижен, обзет от утринна леност, предвещаваща жега, и между ударите на чука си Джеси чуваше откъм кухнята потракването на чиниите за закуска и джафкането на по-малкото коли зад къщата. Кротък човечец, Джеси стъпваше лекичко, кротко по мократа трева, която вчера бе окосил. Крачолите на сивите му работни панталони постепенно прогизнаха от росата и лепкавия сок на млечката. След като заби коловете, той тръгна да разлепва афишите за срещата. Отклоняваше поглед от къщите, сякаш щеше да ги събуди, ако надникнеше през широките им мъртви прозорци.

В девет часа Хенри вече е пристигнал от Камдън с претъпкана кола: Ива, Мери, Фиц, Фред, близнаците и, представете си, леля Юла. Невероятно, че още е жива след седем удара. Съсухреното й лице играе непрестанно, сякаш преживя, ръцете й се тресат и се мъчат да отблъснат опитите за помощ, като че хей сега ще затанцува. Настаняват я на сгъваем стол под ореха. Гледа към реката и старческият й череп се поклаща безпомощно, сякаш иска да влезе в такт с трепетливото блещукане на слънцето по бавните води.

Мъжете работят мълчаливо по двойки — синхронът им се дължи на сродна кръв, — пренасят масите, струпани в бараката от едната година за другата. Всъщност от последното събиране са изминали три лета и се породи опасение, че надали ще има следващо. Леля Джослин, вчесала на плитки посивялата си коса, излиза от кухнята да поздрави роднините още на пътя. След нея се влачи внучката й Карън, боса, по бели джинси, с някакви съмнителни сенки около тъмните очи, сякаш е прекалила с телевизията. Баща й не е тук — работи във Филаделфия; той е италианец и колкото повече расте Карън, толкова повече една чуждоземна красота я отдалечава от това място, където всяко лято гостува на баба и дядо; в детството то й приличаше на зелено островче, а ето сега, на тринадесет, тя самата изглежда като островче тук. Чувствува се обградена от миналото, откъсната от сладкарници, плувни басейни и салони, окичени с гирлянди — нещата, които за нея са животът, настоящето, младостта й. Дори въздухът й се струва пожълтял, като на едновремешна фотография. Тия мъже, дето я поздравяват, сякаш са излезли от стар албум. Те помнят първоначалните си предубеждения към женитбата на майка й с католик и сега са особено сърдечни с нея; толкова са общителни и вежливи, че Джослин тутакси я прегръща и жестът й е многозначителен: иска да покаже, че я обича, че тя си е тяхно момиче, че трябва да я предпазват от мъжките подмятания и закачки.

До десет и половина от Трентън вече се е изсипало домочадието на Хорас, а и колите на фамилията Ориндж пристигат една по една. От първата кола казват, че са оставили братовчеда Клод в центъра на Бърлингтън, защото изгубили от поглед втората кола, а той бил сигурен, че ония няма да се оправят сами. От втората сред весели възгласи заявяват, че са минали по обиколния път и въобще не са го видели. Клод пристига с трета кола — на Джими и Етел Томпсън от Мористаун, които разправят как видели тоя клетник да маха за стоп на 130-о шосе и тъкмо да го подминат, Етел извикала: „Ами че това май е Клод.“ Безразсъден ентусиаст, искрено вярващ в добрите дела, Клод постоянно изпада в подобни затруднения, но това го забавлява. Сега жените се смеят, наобиколили тоя типичен представител на рода; висок и младолик — родова черта, — той се е заинатил да не оплешивява и да не изглежда на годините си. Въпреки че лицето му е сипаничаво и белязано от меланхолия, на Клод ще му дадеш по-скоро четиридесет, отколкото неговите шестдесет години и макар да работи в Нюарк, все още говори меко и плавно като в централно Ню Джърси. Той има дарбата (и честта) да разсмива тия жени; а тях не можеш ги различи, каквито са се налели всичките, пък и смехът им е един и същ, хем простодушен, хем безпощаден — смях, в който се захласнаха.

Джими и Етел Томпсън (те не носят фамилното име) стоят настрана сред неокосената трева, възрастни хора с крехко здраве, които вече нямат нищо общо с рода, но са дошли, защото са получили циклостилната покана. Те приличат на изолираните крайчета от междуметия и непонятни срички в несполучливо съставена кръстословица.