Джон Ъпдайк - Семейната ливада

Близнаците донасят от бараката подковите и обръчите за мятане. Чичо Джеси забива прътовете и колчетата на старите им места, които след три лета все още не са заличени от тревата. Слънцето, устремено към зенита си, припича над ливадата. Сянката на ореха се смалява, но пък прохладата й става все по-приятна. До обяд всички са вече пристигнали, включително и комбито „Додж“ от централна Пенсилвания, младата бременна братовчедка от Уилмингтън, омъжена за летец, и роднините от Уайт Плейнс, които слизат от колата в циркаджийски къси панталони на червени райета и слънчеви очила с изкуствени брилянти по рамките. Докато се здрависват, едни имат чувството, че са хванали струговано дърво, а други — че стискат хлъзгаво виме на кротка крава. Жените раздават целувки наляво и надясно — влажни целувки с лепкаво докосване на буза о буза и потракване при засрещането на очила.

Дори и насекомите бягат на сянка. Започва ядене. От жестокия пек мидите димят, царевицата и тя, марулите увяхват, маслото потича, кренвиршите замирисват, пилешкото лъсва в мазнина. Ледените бучки в четиридесетлитровите бидони за мляко, където е запарен чаят, присмехулно потракват при разклащане. Картонените чинии се огъват в широките скути. При молба да разрежат студената шунка пластмасовите ножчета за масло отказват. В залисията дечурлигата лудуват под масите и хрускат само пържени картофки. След като първата вълна апетит се отлива, дългите маси зажужават и се вдига глъч до небето — мелодия, чието благозвучие се дължи на общия далечен праотец; изтъкано и опънато с един вид платно, по-скоро гоблен на фамилните съдби, с вплетени в него нишки на смъртта при войни и автомобилни катастрофи, и нишката на умопомрачението също — странно преобладаваща е тя, нишката на умопомрачението. Винаги свързан със земята или поне със спомена за нея, родът се е люшкал в скромния си, почтен живот между нищетата и богатството, между затворите и високите постове, ала не е вкусвал нито едното, нито другото. Едрите търговци, учителите и ветеринарите са неговите дворяни; месарите, електротехниците и амбулантните търговци — неговите йомени. Протестантски, въздържателен и лишен от дързост, смешно добродетелен и ненатрапчиво горд, родът бе увеличил прираста на населението в Америка, без ни най-малко да променя облика му. Отде тогаз туй непонятно доволство?

Наизваждат се дини, дъхащи на изби от детства, раздават се едри резени. Слънцето преваля и сенките полягат в ласкавата трева на тая отколешна ливада. Към мелодията на спомените се прибавя ритмичният хлопот от мятане на обръчи. Те се хващат по особен начин — палецът изопнат, пръстите свити и прибрани до гърдите — и се мятат с плавен, овладян замах, който загатва за огромен запас неизразходвана енергия. Близнаците и другите деца сякаш суеверно са отстъпили играта на по-големите — Фриц и Ед, Фред и Джеси, разделени по двойки, които след съответно измерване и отчитане на попадението вдигат четирите си обръча, обърсват ги, нанизани на длан, и пак ги запращат във въздуха. Обръчите описват висока дъга с въртеливото движение на жироскоп. Другата двойка измерва, отчита и се навежда. Когато събират наедно обръчите, стопяват се десетилетия. Дори и в ликуващите им викове има нещо сдържано, нещо старателно, подобно на прилежно запретнатите им ръкави. Погледнати в гръб, те нямат възраст. Поколения наред са се изпотявали все така — под мишниците, на плешките и покрай тирантите. По-младите мъже и момичетата играят софтбол на игрището, което Джеси е окосил. Децата изнамират лодката и като използуват веслата за прътове, се лашкат от бряг в бряг. Когато потапят ръце в спокойните кафяви води, необитавани от риба, една майка изкрещява изпод ореховата сянка: „Приберете ръце! Чичо ви Джеси казва, че реката е замърсена.“

Както клюма, леля Юла задрямва и протезата й се откача, та физиономията й заприличва на мумифицирана, а дечурлигата се кикотят ужасени. Мухите, безчетна напаст, откриват остатъците от гощавката и се понасят шеметно по въздушната пързалка на благоуханието; играта омръзна на всички освен на летеца, доста запален играч, окрилен от възхищението на братовчедката Карън с тесните бели джинси. Роднините от Пенсилвания и Ню Йорк започват да се стягат за път. Идва време за снимката. Историята на рода се съхранява чрез снимките на тия хора, дето са все същите, само премените им различни: хванали се под ръка, зачервени от жегата. Нареждат се един до друг — от възкръсналата леля Юла, треперлива и поклащаща челюст като блатна костенурка, до нероденото бебе в корема на братовчедката от Уилмингтън. За да побере всички в кадър, чичо Джеси трябва да приклекне, но така хваща и къщите. А той не желае да излязат на снимката и въобще не ги понася. Те заобикалят ливадата му от три страни, нескопосани вили, строени по един и същ частен проект, но боядисани в най-различни пастелни тонове. Задните им дворове, във всеки от които си отглеждат по едно алуминиево дърво за прането, разперило се като чадър, стигат до отсрещния бряг и замърсяват реката. И макар че покрай брега е издигната една обща ограда, зад която са се скупчили дечурлига и ги зяпат, сякаш са цирк или зоологическа градина, къщите надничат ли, надничат над тая ограда с несъразмерните си кухненски прозорци, намигащи над зейналите циментови усти на гаражите. Къщите не само надничат, но и говорят, тъй че Джеси ги чува дори и нощем. „Продай всичко! — казват му те. — Продай!“