Джон Ъпдайк - Свеж поглед в Сребърния град

— Не трябваше да викаш лекар, Куин — каза баща ми в асансьора. — Тук на завет и аз мога да го извадя. Не му е за първи път на детето. Очите му са доста изпъкнали.

— С очите шега не бива, Мартин. Те са най-скъпото на човека.

— Сега ще излезе — казах, макар да не вярвах на думите си. Бодеше като стоманена стружка, забита дълбоко навътре.

Горе в стаята чичо Куин ме сложи да легна. Баща ми, стиснал носна кърпа в ръка, така че единият й край да стърчи, се приближи до мен, но толкова ме болеше да си отворя окото, че го отблъснах.

— Не ме мъчи — казах, извръщайки лице. — Какъв смисъл има? Докторът сега ще дойде.

Опечален, той сложи обратно носната кърпа в джоба си.

Докторът беше внимателен и не особено разговорчив; не се преструваше на семеен лекар. Запретна долния ми клепач с тънка пръчица, бръкна със завит в края инструмент и на върха на инструмента ми показа една мигла. Капна три капки от някаква жълта течност в окото ми, за да премахне и най-малката вероятност от възпаление. Капките пареха и аз затворих очи, отпускайки глава на възглавницата, доволен, че всичко е свършило. Когато ги отворих, баща ми подаваше банкнота в ръката на доктора. Човекът поблагодари, намигна ми и си отиде. Чичо Куин излезе от банята.

— Е, млади момко, как се чувствуваш сега? — попита той.

— Чудесно.

— Беше само една мигла — каза баща му.

— Мигла ли? Е, знам как някой път мигла в окото боде като ножче за бръснене. Ала сега, щом младият потърпевш се е възстановил, можем да помислим за вечеря.

— Не, благодаря за добрината ти, Куин, но ние трябва да се връщаме вдън горите. Имам събрание в осем часа, на което трябва да присъствувам.

— Колко жалко! Какво събрание, Марти?

— Църковен съвет.

— Значи още се занимаваш с църковна работа. Е, господ да те възнагради за това.

— Грейс поръча да те поканя да наминеш някой ден към нас. Ще преспиш у дома. За нея ще бъде истински празник да се видите.

Чичо Куин протегна ръка и прегърна брат си през рамото.

— Какво ли не бих дал за това, Мартин, но съм потънал в ангажименти и сега в четвъртък трябва да се връщам на запад. Не ме оставят минутка да си отдъхна. Няма нищо по-приятно от това да прекарам един спокоен ден с теб и Грейс във вашия дом. Поздрави я, моля те, и й кажи какво прекрасно момче е възпитала. И двамата сте го възпитали.

— Добре, ще й предам — обеща баща ми и след още малко залисия тръгнахме.

— Детето по-добре ли е? — попита ни старецът във фоайето на излизане.

— Беше само една мигла, сър — отвърна баща ми.

Когато се намерихме навън, се поинтересувах дали можем да открием отворена книжарница.

— Нямаме пари.

— Никак ли?

— Докторът взе пет долара. Ето колко струва в Ню Йорк да ти влезе нещо в окото.

— Не съм го направил нарочно. Да не мислиш, че съм си отскубнал миглата и съм я забил вътре самичък? И не съм те пращал да викаш лекар.

— Знам.

— Не може ли просто да влезем в някоя книжарница да погледаме?

— Нямаме време, Джей.

Но когато стигнахме на Пенсилванската гара, до следващия влак оставаше още цял половин час. Седнахме на една пейка; баща ми се сети за нещо и се усмихна:

— Ама какво ще кажеш, страшно умен е, нали? Мислите му изпреварват моите с шейсет светлинни години!

— Чии мисли?

— На брат ми. Видя ли как се скри в банята, докато си отиде лекарят? Ей тъй се правят пари. Богатият колекционира банкноти, както филателистът — марки. Знаех, че ще направи така. Още когато прати да повикат лекар, разбрах, че аз ще трябва да платя.

— Та от къде на къде той ще плаща! Ти трябва да си плащаш.

— Точно така. От къде на къде той. — Баща ми се облегна назад, гледайки право пред себе си, със скръстени, отпуснати в скута ръце. Кожата под брадичката му беше увиснала; слепоочията — хлътнали. Алкохолът сигурно не му понасяше. — Затуй Куин е това, което е сега, а аз — това, което съм.

Покълващият ми гняв, изглежда, бе желание да го накарам да се опомни, да се отърси от старостта и от умората.

— Добре де, защо си взел само пет долара? Трябваше да допуснеш, че нещо може да се случи.

— Прав си, Джей. Трябваше да взема повече.

— Виж. Точно отсреща има отворена книжарница. Ако беше взел десет…

— Отворена ли? Не ми се вярва. Просто са оставили осветена витрината.

— Какво като не е? Голяма работа! И каква ли книга можем да купим за пет долара! Колко, мислиш, струва една сносна книга за Вермеер? Най-малко петнайсет долара, дори на старо, с кирливи страници, целите сплескани с кафе — продължавах аз, като терзаех пронизително равнодушната, вбесяваща ме фигура на баща ми, докато излязохме от града. Щом взехме влака за вкъщи, внезапното ми раздразнение стихна; това беше нещо като ритуал помежду ни и той бе изтърпял крясъците ми смирено, кимайки в знак на съгласие, като акушерка, израждаща фамилната гордост. Минаха години, преди да стане нужда да ида пак в Ню Йорк.