Джон Ъпдайк - Свеж поглед в Сребърния град

— Виж как зеленото такси пресича пътя на жълтото. Имат ли право да обръщат на тази улица?

— В Ню Йорк може. Тук който е по-силен, той печели.

— Онова не е ли Крайслеровият небостъргач?

— Да, нали е изящен. Винаги ми напомня за царицата от шаха.

— А този до него кой е?

— Не знам. Някакъв надгробен паметник. Онова пък там в дъното е администрацията на Улуърт 1 1 Франк Уинфийлд Улуърт (1852–1919) — американски търговец. — Б.пр. . Години наред е бил най-високият небостъргач в света.

Докато си приказвахме, облакътени един до друг на прозореца, с изненада открих, че баща ми успява да отговори на толкова мои въпроси. Като млад, още преди да се родя, е пътувал, търсел е работа; и това не беше първото му идване в Ню Йорк. Развълнуван от новия прилив на уважение, който изпитах към него, аз мечтаех да кажа нещо, за да разчупя това спокойно, похабено лице.

— Наистина ли мислиш, че иска да останем тук? — попитах.

— Куин е мушитрън — каза татко, зареял поглед над главата ми. — Възхищавам му се. Още от малък каквото си речеше, постигаше го. Джас! Прас! Мислите му изпреварват с километри моите — както тези на майка ти. Усещаш как излитат далеч пред теб. — Той допря една до друга обърнати с дланите надолу ръце, като две таксита, и лявата се стрелна бързо покрай дясната. — Ти си същият.

— Да де, да. — Моята припряност не беше просто свян, пробуден от хвалбите му; ядосвах се, че ме сравнява с чичо Куин. По онова време вярвах, че само глупците се интересуват от пари.

Когато най-после влезе в спалнята, чичо Куин каза:

— Мартин, все се надявах, че ще се покажете с момчето и ще се присъедините към нас.

— Дявол да го вземе, не исках да се натрапвам. Нали уреждахте някакви сделки.

— С Лукас и Роубък ли? Хайде, Марти, не беше нещо, което да не може да чуе родният ми брат. Просто дребни споразумения. И двамата са фини хора. Много влиятелни в собствените си кръгове. Съжалявам, че не можа да ги поопознаеш. Вярвай ми, наистина не съм искал да се криеш тук. Сега какво предпочиташ за пиене?

— Все ми е едно. Вече пия много малко.

— Уиски със сода, Марти?

— Чудесно.

— А момчето? Какво ще кажеш за една лимонада, млади момко? Или предпочиташ мляко?

— Не, лимонада — обадих се аз.

— Едно време, да знаеш, баща ти можеше да надвие всеки втори на пиене, додето го накара да залази под масата.

Спомням си, един келнер донесе питиетата и докато ги пиехме, попитах дали цял следобед ще стоим в стаята. Чичо Куин не даде знак да е чул, ала пет минути по-късно подметна, че момчето навярно иска да поразгледа града — „Гоутам“ 2 2 Село в Нотингамшир, Англия, чиито жители според легендата се престорили на глупаци, за да разубедят крал Джон да си построи замък в техния край. Ироничен прякор за Ню Йорк. — Б.пр. , нарече го той, „Багдад-с-метро“. Баща ми каза, че за детето това ще бъде преживяване „един път“. Винаги ме наричаше „детето“, когато бях болен или сърдит, или бях загубил на нещо — с една дума, когато му беше жал за мен. Тримата слязохме с асансьора и с такси минахме надолу по Бродуей, или нагоре по Бродуей, не знаех точно. „Наричат го още «Големия бял път»“ — повтори на няколко пъти чичо Куин. По едно време се извини: „Денем просто е съвсем друга улица.“ Целта на разходката не беше толкова да се разгледат забележителностите на града, колкото чичо Куин да се добере до „Пикърнът клъб“ — малко ресторантче, от двете страни на което се нареждаха други подобни заведенийца с навеси отпред. Спомням си, че влязохме и вътре беше мрачно. Някой свиреше на пиано „Има един малък хотел“.

— Това не влиза в репертоара — каза чичо Куин и махна на човека зад пианото. — Как си, Фреди? Как са децата?

— Благодаря добре, мистър Огъст, добре — отвърна Фреди, като кимна усмихнато, без да пропусне нито тон.

— Тази е любимата песен на Куин — обясни баща ми, докато се провирахме на плъзгавата извита пейка край една кръгла маса.

Не казах нищо и чичо Куин, долавяйки неодобрение в мълчанието ми, поясни:

— Фреди е много порядъчен човек. Синът му тръгва да учи в „Колгейт“ 3 3 Университет в Хамилтън, щата Ню Йорк, основан в 1820 г. — Б.пр. наесен.

— Това наистина ли е твоята песен? — попитах аз.

Чичо Куин се ухили и сложи топлата си едра длан на рамото ми; на тази възраст мразех да ме докосват.

— Нека си мислят тъй — измърка той странно. — За мен песните са като младите момичета. Всичките са хубави.

Един сервитьор в червено сако се забърза към тях.