Джон Ъпдайк - В Рим на отделни легла

— Много ли ти е зле? — попита Джоун.

— Едно такова, особено ми е — рече той. — Съжалявам. Ама че работа.

— Повръща ли ти се?

— Не. Не ми се гади. — Говореше на пресекулки. — Просто ме… присвива.

— Горе или ниско долу?

— По средата.

— От какво може да е? От кестените ли?

— Не. Мисля, че просто защото съм тук, накрай света, с теб, а не знам… защо.

— Искаш ли да се върнем в хотела?

— Да. Струва ми се, че трябва да полегна.

— Да вземем ли такси?

— Ще ме изиграят.

— Няма нищо.

— Не знам… къде беше.

— Помним горе-долу. Близо до оня, големия фонтан. Ще проверя как е фонтан на италиански.

— Рим е… пълен с… фонтани.

— Ричард, не го правиш само заради мен, наля?

Той не се сдържа и се засмя; беше толкова интелигентна.

— Не е нарочно. Донякъде… има връзка с бакшиша, който трябва постоянно да даваш… Ужасно е досадно. Просто не ти го побира умът.

— Можеш ли да ходиш?

— Разбира се. Хвани ме под ръка.

— Дай да нося обувките.

— Не. Не се притеснявай, мила. Това е на нервна почва. Често ми ставаше така… като малък. Но тогава бях… по-смел.

Слязоха по някакви стъпала до оживена улица, по която профучаваха безброй коли. В такситата, на които махаха, все имаше по някоя физиономия на задната седалка и шофьорите не им спираха. Прекосиха Виа деи Фори Империали и се помъчиха да налучкат обратния път — макар че кръстосаните улички искаха да ги повлекат настрани — към онази част на града, където се намираха фонтанът, американският бар, магазинът за обувки и хотелът им. Минаха покрай пъстър пазар. Под раираните навеси висяха саламени гирлянди. По улицата бяха натрупани купища марули. Ричард крачеше вдървено, все едно че болката, която носеше, бе скъпоценна и крехка. Като притискаше корема си с ръка, сякаш я облекчаваше. Дъждът и Джоун, които донякъде бяха предизвикали тази болка, сега му помагаха да я понася. Джоун го караше да върви. Дъждът го прикриваше, правеше го по-незабележим за минувачите, а оттам и за самия него, което пък притъпяваше болката му. Улиците му се струваха жестоко вълнисти. Дълго изкачваха стръмна, павирана уличка покрай Банка д’Италия. Дъждът престана. Болката, разпростряла се из всички кътчета на подребрената камера, се бе въоръжила с нож и сега ръгаше по стените с надежда да си отвори пролука. Излязоха на Виа Национале, която бе на няколко пресечки от хотела им. Сега магазините бяха с вдигнати жалузи, а фонтанът в далечината бе пресъхнал. Имаше чувството, че се накланя назад, а съзнанието му е някаква вейка, израснала от ствола, като сама бе избирала в коя посока да расте, накъде да кривне, и пак, и пак, но при всеки избор бе изтънявала и ето че накрая не й оставаше нищо, освен да се стопи във въздуха. В хотелската стая се отпусна на своето легло, метна отгоре си палтото, сви се и заспа.

Когато се събуди след час, видя света с други очи. Болката я нямаше. Джоун се бе изтегнала на леглото си и четеше пътеводителя. Като се обърна и я погледна, стори му се, че я вижда обляна от студената светлина в читалнята на библиотеката, където я срещна за пръв път. Само дето сега знаеше, че оттогава нататък тя ще живее заедно с него.

— Мина ми — рече той.

— Шегуваш се. Вече бях готова да повикам лекар и да те закарат в болница.

— Не, нямаше нужда от лекар. Знаех си, че ще ми мине. На нервна почва беше.

— Стана блед като мъртвец.

— Много ми дойде наведнъж. Сигурно Форумът ми подействува угнетяващо. Миналото тук така натежава. Пък и обувките ми убиваха.

— Тук е Рим, мили. В тоя град човек трябва да е щастлив.

— Вече съм щастлив. Хайде да ставаме. Сигурно умираш от глад. Дай да хапнем нещо.

— Нима? Ще можеш ли да ядеш?

— Напълно. Мина ми вече.

И наистина, освен едно леко дразнение, по-скоро като спомен, който се стопи още с първата хапка милански колбас, нямаше му нищо. Мейпълови отново се впуснаха да обикалят из Рим и в този град на безброй стъпала, на полегати, раздиплящи се гледки, на многопрозоречни стени в кафяви и жълточервеникави тонове, на огромни здания, така просторни, че все едно си под открито небе, те двамата почувствуваха, че са разделени. Не физически, защото почти не се изпускаха от очи. Ала все пак най-сетне се бяха разделили. И двамата го разбраха. Станаха мили един към друг, весели и спокойни като в дните преди сватбата. Бракът им се бе свлякъл на земята, като лозница, чието обрасло в бурени стебло призори е било съсечено погрешка от престарял градинар. Крачеха, ръка за ръка, през цялостни на вид ансамбли от сгради, които пред изпитателните им погледи се разцепваха на отделни части от стилове и епохи. В един миг тя се обърна към него и рече: