Джон Ъпдайк - В Рим на отделни легла

— На отделни легла — рече той.

Бяха свикнали да са в спалня.

Джоун попита:

— Искаш ли пак да го викнем?

— Толкова ли е важно?

— Мисля, че няма значение. Ще можеш ли да спиш сам?

— Сигурно. Но…

Положението беше деликатно. Ричард почувствува. Че са ги оскърбили. Стори му се нагло нещо да застава помежду тях преля окончателната им раздяла, пък било то и педя разстояние. Ако това пътуване имаше за цел да умъртви или да излекува брака им (десетки пъти това бе техният девиз), тогава опитът за лечение трябваше да се провежда с техническа безупречност, макар че… или по-скоро именно защото дълбоко в себе си той вече го бе обрекъл на провал. А съществуваше и практическият въпрос дали ще може да заспи, лишен от близостта на едно топло тяло, до което да се сгуши в съня си.

— Какво „но“?

— Но е някак тъжно.

— Не се натъжавай, Ричард. Стига вече тъга. Тук трябва да си починеш. Това не ни е сватбено пътешествие, а просто кратък отдих, който искаме да си дадем един на друг. Ела при мен, ако не можеш да заспиш.

— Такава душица си — рече той. — Не проумявам защо се държа тъй ужасно с теб.

Толкова често бе повтарял това или нещо подобно, че Джоун, призляло й да гълта едновременно мед и горчилка, въобще не обърна внимание на думите му и се зае да разопакова багажа с преднамерено спокойствие. По нейно предложение излязоха да се поразходят из града, макар да беше десет часът. Хотелът им се намираше на търговска улица, която по туй време бе бронирана със стоманени жалузи. В далечината бликаше осветен фонтан. Нозете му, дето инак издържаха на толкова ходене, сега го заболяха. От мекия, влажен климат на зимния Рим по обувките му сякаш блъбнаха парещи мехури, които претриваха нозете му при всяка стъпка. Не проумяваше защо се получава така, освен да бе чувствителен към мрамор. За да пощадят краката му, влязоха в един американски бар, който откриха по пътя, и си поръчаха кафе. В един отдалечен ъгъл по грамофонната плоча монотонно се влачеше пиянският глас на някакъв американец — редеше неразбираеми, тъжни, явно женски напеви; всъщност и самият глас бе по-скоро женски, но удебелен от по-бавните обороти на грамофона. С надежда да заличи у себе си зейналата, главозамайваща празнота Ричард си поръча хамбургер, който се оказа с повече доматен сос, отколкото с месо. Когато излязоха на улицата, той купи кесийка топли кестени. Продавачът, чиито пръсти бяха като овъглени, държа треперещата си ръка протегната, докато в шепата му не паднаха триста лири. На Ричард му стана едва ли не забавно, че го изиграха; това му осигуряваше място в икономиката на Рим. Мейпълови се върнаха в хотела и като се пъхнаха под завивките, всеки в своето легло, бързо се предадоха на здрав сън. По-скоро, вече в пещерите на подсъзнанието си, Ричард допусна, че и Джоун спи спокойно. Но когато на сутринта станаха, тя му каза:

— Ужасно смешен беше тая нощ. Не можах да заспя и щом се протегнех да те погаля, за да си мислиш, че сме в едно легло, ти казваше; „Махай се!“ и се дърпаше.

Той се разсмя възторжено.

— Вярно ли? Насън, а?

— Сигурно. По едно време извика; „Остави ме на мира!“ толкова силно, та помислих, че си се събудил, но когато те заговорих, ти продължи да хъркаш.

— Смешна работа. Надявам се, че не съм те обидил.

— Не, приятно ми беше да чуя, че не си противоречиш.

Той си изми зъбите и изяде няколко студени кестена, останали от снощи. Закусиха в хотела с корави кифлички и горчиво кафе, а сетне пак тръгнаха из Рим. Обувките му отново го подложиха на необяснимото изтезание. Със странната си, едва ли не подигравателна загриженост за наболелите им нужди, градът изпречи на пътя им магазин за обувки. Влязоха и Ричард купи от галантния младеж, същинско влечуго, чифт черни мокасини от крокодилска кожа. Бяха доста тесни поради модната си форма, но поне бяха безжизнени и не го стискаха с жестокото, живо настървение на другите.

Тя — с пътеводител в ръка, той — с кутията стари обувки под мишница, Мейпълови поеха по Виа Национале към паметника на Виктор Емануил II — титаничен ред от стъпала, които не извеждаха доникъде.

— Какво му беше толкова великото? — попита Ричард. — Той ли беше обединил Италия? Или оня беше Кавур, а?

— Не е ли тоя смешното дребно кралче от „Сбогом на оръжията“?

— Не знам. Но чак пък толкова да е велик…

— Разбираш ли сега защо италианците нямат комплекс за малоценност? Всичко е толкова огромно.

Гледаха Палацо Венеция, докато на един прозорец им се привидя Мусолини, който се чумереше насреща им, после изкачиха многобройните стъпала до Капитолийския площад и застанаха пред конната статуя на Марк Аврелий от Микеланджело. Джоун отбеляза колко й напомня на скулптура от Марино Марини 2 2 Италиански склулптор (1901–1980). — Б.пр. и беше права. Интуицията й скачаше през осемнадесет века. Беше толкова интелигентна. Може би това правеше раздялата с нея така изискана като замисъл и така трудна за изпълнение. Обиколиха площада. Главният и страничните входове бяха сякаш навеки залостени, като врати на рисунка. Влязоха в църквата „Санта Мария ин Арачели“ през страничния вход, който беше отворен. Оказа се, че стъпват върху мъртъвци — надгробни камъни с барелефни фигури в естествени размери, с изтрити от стъпките черти. Пръстите на ръцете, скръстени на каменните гърди, бяха заравнени до сенки с формата на пръсти. Някакво лице, спасило се от изличаване зад една колона, им заприлича на жива душа, която сякаш напира да излезе от почти заличеното тяло, да се възвиси. Само Мейпълови разглеждаха тия барелефи, изваяни по пода, който някога сигурно е бил лъскаво мозаечно езеро. Другите туристи се бяха скупчили пред една от параклисните ниши, където в стъклен ковчег се съхраняваха смалените, зеленикави мощи на един папа, с пантофки и тържествени одежди. Напуснаха църквата през същата странична врата, слязоха от хълма и платиха входна такса за развалините на Римския форум. През Ренесанса го бяха използували като каменна кариера; навсякъде лежаха изпотрошени колони, загатващи цялостния облик, като картина на де Кирико 3 3 Италиански художник (1808–1982). — Б.пр. . Джоун се възхищаваше от това как птиците и бурените виреят в процепите на тази срината мечта за гражданско управление. Заръмя. Една пътека ги отведе до стъклени врати и когато надникнаха вътре, някакъв дребен униформен служител с метла в ръка закуцука към тях и ги прие в запуснатата църква „Санта Мария Антиква“ с такъв жест, сякаш това бе тайна кръчма през сухия режим. Бледото сводесто пространство, изглежда, отдавна не бе огласяно от богослужба. Стенописите от седми век сякаш наскоро бяха завършени припряно. На излизане Ричард прочете въпроса в усмивката на метача и дискретно мушна монета в ръката му. Продължаваше да ръми. Джоун хвана Ричард под ръка, сякаш да се заслони от дъжда. Заболя го коремът. Отначало почувствува леко припарване, което не бе достатъчно, за да отвлече вниманието му от болката в нозете. Тръгнаха по „Свещения път“ — Виа Сакра, през откритите езически храмове, застлани с тревен килим. Болката в корема се усили. Униформени пазачи — старци, защъкали из дъжда като лакоми чайки, ги подканяха към нови и нови църкви и руини, но Ричард едва гледаше от болка и сега мислеше единствено за отчайващата си отдалеченост от каквато и да е опора. Не пожела да влезе в Базиликата на Константин и вместо да си купи билет, попита къде е l’uscita 4 4 Изходът (итал.). — Б.пр. . Нямаше сили да се върне по същия път. Като видя, че така възнаграждението ще му се изплъзне, пазачът им посочи намусено една портичка в близката телена ограда. Вдигнаха резето, излязоха навън и застанаха сред павираното площадче на възвишението с изглед към Колизея. Ричард повървя още малко и се опря на един нисък зид.