Джон Ъпдайк: Мракът

Мракът запъстря пред погледа му: светлисто многоцветие от плахи петна, които засияха едва ли не магически, щом очите му свикнаха с тъмното. Сплеснати от мрака, предметите се превърнаха в лунни платна, увиснали във въздуха. Стените, денем сиви, сега светлееха. Ала той не почувствува облекчение при избледняването на тъмнотата, при ненадейния й прозир; лежеше и безвернически се молеше пак да го навестят пришълците от ярка светлина, която фаровете на минаващите отдолу коли внезапно запращаха през прозорците му. Понякога това бяха лъчисти снопове, изопнали се като почетна стража, преди да се хлъзнат безпомощно през някой ъгъл, който ги скършваше на две, сетне пробягваха по тавана и забързано изчезваха. Друг път бяха жълтеникави правоъгълници, разчертани на квадрати: същински прозорци, ала струести, с разлети рамки, сякаш видението, безмълвно кацнало на някоя сляпа вътрешна стена, бе под златист ураганен обстрел.

Чудеше се дали единствено автомобилите му прашат тия гости, защото понякога светлината се появяваше и изчезваше без съпровод на моторен шум, а друг път нахлуваше по-отвисоко, сякаш не от улицата. Може би лампите от насрещните горни етажи надничаха в стаята му. Но кварталът беше спокоен и той дори си мислеше, че нощи наред е единствената будуваща душа наоколо. Ала и в два часа след полунощ рядко се случваше тъмнотата да остане несмутена; рано или късно, с ласкава кадифена милувка току го спохождаше някой неканен светлик, който сърцето му срещаше с трепетна признателност, защото в тия свои гости бе започнал да съзира единствената си разтуха: сигурност и избавление.

Помощта на звуците бледнееше: заглъхващото бръмчене на невидима кола, която в представите му завиваше и изчезваше зад баптистката църква; пресекливият дъх на боботещ камион, който сменя скорости по хълма; страдалческият писък, разлашканото тътрузене и смешното свиркане на среднощен работнически влак, несръчно вдяващ конеца все в същата ръждясала стара игла; задавеното самолетно бръмчене, сякаш в небесното гърло са заседнали влакънца. Ала тия свидетелства за съществуването и движението на една вселена извън него не му носеха освобождаващата сигурност на ония сияйни правоъгълници, подобни на писма, мушнати през отворите на стаята му. Всеки хленч, шум или покашляне откъм спалните на децата дразнене съзнанието му, което достигаше до някакъв предел, жулеше се в някакъв остър ръб. И дъхът на жена му до него сякаш го ограничаваше и притискаше. Слепият влажен мотор на сънното й дишане като че се въртеше в кръг, подет от вихър, чийто център бе самият той, потъващ все по-надълбоко в измачканата постеля, докато най-сетне успя да изплува нагоре при закъснялото влитане на един ангел, издължен и лъчезарен, ангел-светлина, крадена от друг свят. Докато чакаше, откри, че мракът е обагрен в зелено, но толкова тъмно и убито зелено, че само свръхнапрегнат взор можеше да го различи, съвсем зацапано зелено, в което той все пак долови под плътно наслоената неяснота залог за смътна надежда. Отдавна бе престанал да храни конкретни надежди. Далечно като детството му се струваше времето, когато, вече възрастен мъж, бе тръгнал през един живот от просторни зали с бели гипсови корнизи и развяващи се завеси, неизбродим замък, чиито стени щедро се разтваряха под формата на врати и остъклени портали към други стаи. В една от залите внезапно му стана притеснено и душно. Все още владетел на пространството, той се запъти към изхода да разсее това чувство, но напразно разтърси проскърцалата дръжка. Завесите замряха без повея. Прозорците и сводестите изходи отзад бяха залостени.

Ала тогава все още му се струваше, че поуспокои ли се, ще намери ключа. Щом вратата можеше да се затвори ненадейно — от само себе си, — значи непременно имаше и ключ. Защото една секретна брава без ключ е нещо чудовищно и макар да знаеше, че чудовищното съществува, знаеше също така, че нататък има още много зали: беше ги зърнал: очакваха го с ъгли, светнали от белота, с невидимия полъх на светлина. Лекарите зад прозорците небрежно се съгласяваха да му отворят, ала лицата им, ангелски усмихнати, тутакси отлитаха на една страна, а думите им, още неизречени, на друга и той оставаше загледан в пустотата, където изражение и слова се бяха разминали. Попипа джобовете си. Бяха празни. Наведе се да почовърка с нокът в ключалката, но при допира тя се сви, смали се в безформена бучица, после в мехурче и потъна в дървото. Вратата се превърна в гладка и здрава стена. Не му оставаше друго, освен да се надява, че непреодолимостта на стените е по-скоро плод на въображението. През нощното си бдение започна да проучва дали е така. Откритията му за променливата плътност на мрака, за неговата милостива фосфоресценция и най-вече за гостоприемството му към живителното и благотворно нахлуване на зрака подхранваха надеждата му в някои мигове. Друг път, при други светлини, бдението му заприличваше на смешна играчка, която се задвижваше от батерията на страха, за да го забавлява през последните му месеци.