Джон Ъпдайк: Мракът

Да, оставаха му не години, а месеци. Това бе самата истина. Съзнанието му, което в уплах се рееше надалеч от мозъка му, прецени силата на известни смътни усещания и така той успя чрез триангулация да локализира в пространството своите болестни симптоми: несвойствено изтръпнало местенце отляво под ребрата, задушливо стягане в гърдите, болнаво-сладостна отмалялост в глезените — въображението му определяше мястото им от тази страна на градския пристан. Но пространството го интересуваше само доколкото бе амалгамираната обратна страна от огледалото на времето. Именно във времето, в тази съвършено излъскана повърхност търсеше той отражението си, черно като негърско лице, само че с тънки устни и въобще познато. Питаше се защо разликата между месеците и годините трябва да е качествена, когато това бе просто въпрос на количество и усилията му да превърне „месеца“ в разновидност на „годината“ му напомниха един миг от най-далечното минало: мъчеше се да измъкне изпод петата си обувалката, която бе натикал във форта с момчешката си непохватност. Колко ужасно и непоклатимо я бе вклинил там! Какво ли слабовато дребосъче е бил навремето?

Не се впускаше в размисли за миналото. Вътрешното му пространство, пространството на съзнанието, му се струваше незначително като пространството на тялото му. Ръцете на баща му, сълзите на майка му, пискливият глас на сестра му откъм една поляна, обрасла с остра трева, влакънцата прах под леглото му, които приличаха (просто приличаха) на отровни гъсеници — тия проблясъци само го плашеха с гъстотата на задушаващия ги мрак. Всичко в живота му бе обикновено освен края. Неговият „живот“. Взет като свършен и конкретен факт, той не бе равностоен на безкрая на неведомата смърт. Тази неравностойност образуваше спасителен ръб, в който да се вкопчи надеждата му, но оловният дъх из зяпналата уста на жена му я повлече надолу. Тя, прелюбодейката, пред очите му бе легнала в обятията на своето оцеляване. Ала невъзмутимият й сън заслужаваше само сдържан гняв и не бе така ужасяващ като съня на децата му, чието кашляне и проплакване сякаш призоваваше смъртта. Внезапното съкращаване на живота му като че свидетелствуваше за алчността на ония, които някога бе обичал. Би трябвало да се ужаси от безразличието си към тях; би трябвало да изкорени покълналата в мозъка му хладина, но самоанализът — с непревземаемите си върхове — го отвращаваше, също като спомените; повдигаше му се от безплодното съсредоточаване, при което сякаш човъркаше топяща се в ръцете му ключалка. Не го интересуваше мозъкът, а душата му, неговата душа, и тази нахлуваща отвън чистота, въплътена в натрошените и здрави стъкла от светлина, дето плъзваха из стаята му, щом някоя кола минеше плавно отдолу.

След три часа улиците съвсем опустяха. Уединението сякаш го превърна в бог и той с царствено безмълвие благославяше всеки млад скиторник или окъснял блуден съпруг, който смущаваше покоя на града. Към четири и тия посещения прекратиха. Настъпи тишина. Нежелани образи започнаха да посягат към владенията на мрака: поднесе му се тлъст, многокрак паяк, който се гърчеше, набучен на вилица. Зъбите му изтръпнаха само при мисълта да го лапне, да го сдъвче — очите, косматото тяло…

Време бе да си представи ръката. Той, който още от малък спеше най-удобно по корем, сега не издържаше да лежи другояче освен по гръб. Искаше, дори спуснати, клепачите му да се обливат, да се къпят във всяка струя светлина, рукнала из стаята му. Когато тия струи се оттичаха и ерозията на безсънието започваше да разяжда съзнанието му, да дълбае из него фантастични видения, обикновено си въобразяваше, че лежи в исполинска шепа, отпуснал глава върху краищата на пръстите, подпрял нозе в свивката на дланта. Не си представяше съвсем ясно ръката, не виждаше ноктите и косъмчетата, и ленивото му съзнание предполагаше, че тя е спомен от неделното училище, от някоя старовремска гравюра; и въпреки това ръката му изглеждаше толкова истинска, че той плахо прегъваше на две възглавницата, за да попривдигне глава и да се намести по-удобно по извивката на гигантските пръсти. Тя сякаш го издигаше нависоко, но той не се боеше да не падне, нито пък се притесняваше, че някой го наблюдава, както майката не откъсва поглед от пеленачето в обятията й. По-скоро възприемаше тази ръка като нещо, което му се полагаше, въз основа на което бе съставен договорът за неговото зачеване; тя обладаваше същата всепроникваща, безлична мощ като светлистите петна, които оживяваха стените на стаята му, преди градът да притихне съвсем.