Джон Ъпдайк - Любимият ми има кал под ноктите

— Не, не си ги прося. Не ми трябват вашите комплименти, а истината. Нуждая се от помощ. Аз съм ужасно нещастна и искам да разбера защо, а вие сякаш не можете да ми обясните. Усещам, че нещо се разминаваме в намеренията си.

— Можете ли да доизясните това?

— Желаете ли наистина?

Той бе застинал в креслото си, сякаш… — тя искаше да отхвърли тази мисъл — сякаш скован от уплаха.

— Добре. — Очите й пак се вторачиха безмълвно в месинговата закопчалка на чантата, която й даваше опорна точка да повдигне духа си. — Дойдох при вас с предчувствието, че за времето досега между нас би трябвало да се случи нещо, че по някакъв начин, напълно овладяно и безопасно… ще се влюбя във вас. — Вдигна очи да срещне подкрепа, но напразно. Продължи с глас, който й звучеше дрезгаво-креслив, откакто климатичната инсталация бе утихнала. — Оказва се, че няма такова нещо. И което е по-лошо (ще си позволя да го кажа, защото парите на Харълд отиват на вятъра, ако прикривам нещата), чувствувам, че става точно обратното. Все повече ми се струва, че вие сте се влюбили в мен. — Думите й се втурнаха забързано. — Тъй че внимавам да не ви наскърбя, преструвам се, че уж нямам нищо против, а това обърква всичко. Поставяте ме в положение, когато жената не може да бъде искрена или слаба, не може да бъде истинската тя. Принуждавате ме да премислям думите си, да се срамувам от чувствата си към Пол, защото те ви дразнят. Ето, чак днес за пръв път един от нас се престраши да спомене името му. Ревнувате. Жал ми е за вас. След минута-две — видях ви, че си поглеждате часовника — поне мога да изляза на улицата, да си купя някакъв сладкиш, да се кача на колата и да подкарам по моста сред други коли и хора. Поне съм обичала някого, който ме е обичал, нищо че ако ви слуша човек, това е било една глупост. Но вие… вас не мога дори да си ви представя да излезете от тази стая или да се напиете, или да легнете с жена, или пък да не сте къпан… нищо такова. Прощавайте. — Бе очаквала, че след този изблик ще заплаче, ала се оказа, че стои втрещена срещу този човек, докато неговите очи, сигурно от воднистата светлина, нахлуваща през прозореца, проблясваха неестествено. Той се размърда тежко в креслото си и разпери пръсти върху бюрото.

— Едно от поразителните неща у вас е настойчивото ви желание да покровителствувате мъжете — каза той.

— Но не и него. Всъщност разбирах, че му давам нещо, от което той имаше нужда, но аз бях тази, която се чувствуваше покровителствувана. Не мога да ви опиша какво изпитвах, когато бях с него. Все едно, че земята се въртеше около мен.

— Да. — Той погледна часовника си и ноздрите му се разшириха, преди да отрони въздишка. Надигна се и обезпокоено смръщи вежди. Малко изненадана, тя поседя неподвижно още миг.

— До следващия четвъртък, нали? — попита той.

— Струва ми се, че сте прав — рече тя и на вратата се извърна да му се усмихне; това бе широка усмивка, в която се четеше и разкаяние. Той забеляза с погледа на декоратор, че белотата на тази усмивка подхожда на косата и костюма й, на бялата чантичка и на обувките. — Зле съм с нервите.

Вратата се затвори. Въздишката, напряла в гърдите му още пред нея, сякаш замря, докато тя не си отиде. Той побеждаваше, постигаше целта си. Но се чувствуваше отегчен. За миг в душата му се надигна нещо, подобно на блъбналия протест на мехурче, и останал сам, той се отпусна в креслото, сля се със спокойната повърхност на мебелите.

© 1965 Джон Ъпдайк

© 1985 Димитрина Кондева, превод от английски

John Updike

My Lover Has Dirty Fingernails, 1965

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15367]

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00