Джон Ъпдайк - Любимият ми има кал под ноктите

Той не реагира и за да го измъчва, тя продължа на същата тема, която според нея го дразнеше.

— Беше немарлив. Дори когато обличаше костюм, яката на ризата му бе увиснала, сякаш незакопчана, и не сваляше от гърба си една дреха, докато не станеше на парцал. Спомням си, че веднъж, вече към края, след като решихме да се разделим и не го бях виждала няколко седмици, той се отби у нас за минутка и когато пъхнах ръка под ризата му, пръстът ми попадна в една дупка на фланелката му. Това направо ме сломи: трябваше да го имам и се качихме горе. Не мога да го обясня много добре, но се разнежих при мисълта, че този човек, който съвсем не е по-беден от нас, има такава дупка в бельото си. Предполагам, че е било някакво майчинско чувство, макар да изглеждаше точно обратното: сякаш нехайството му към облеклото го правеше силен, силен в тоя смисъл, в който аз не съм. Винаги имам чувството, че трябва да отделям голямо внимание на външността си. Предполагам, че това се дължи на неувереност. А освен това, докато се любехме, понякога съм забелязвала че… ужасно е направо, да спра ли?… Забелязвала съм, че има кал под ноктите.

— Това допадаше ли ви?

— Не зная, просто съм го забелязвала.

— Приятно ли ви беше да ви галят с мръсни ръце?

— Но това бяха неговите ръце.

Седеше, изопнала гръб, и мълчанието му я измъчваше като физическа болка. Опита се да го предразположи.

— Имате предвид дали ми е харесвало да бъда… как се казва… нарочно го избягвах… унижавана? Но нима това не е черта, която всяка жена притежава в известен смисъл? Смятате ли, че при мен е силно изразена?

Той пак се намести в креслото и ръцете му се раздвижиха. Облъхваше го сдържано неспокойство като зефир, повял над сребристо езеро.

— Смятам, че тук действуват едновременно няколко неща — каза той. — От една страна, преследвате настойчиво този човек: заговаряте го на събирания, влачите го по пазарски експедиции, където се чувствува неловко, спите с него, и то, както сама загатнахте, вие, го водите в леглото си.

Тя го гледаше слисана. Не беше точно така. Нали не?

— Дори сега, когато историята уж е приключила, вие продължавате да го съблазнявате, като обличате рокля с особено значение за него.

— Вече ви обясних за роклята.

— Съществува и друго измерение, до което постоянно се докосваме; той има криви зъби, женствен е, слабоволев, одърпан, а в сравнение с него вие сте здрава и властна. Докато ви прегръща, напипвате дупка във фланелката му. Това потвърждава подозрението ви, че той се разпада на съставните си части, но вие го разрушавате и за да го ремонтирате, тъй да се каже, отвеждате го в леглото си.

— Но там той беше без грешка.

— В същото време имате това усещане за „женственост“. Чувствувате се гузна, че сте активната страна. Оттам и доста доктринерското ви раболепие и необходимостта да отбележите, че под ноктите му има кал. В това има и нещо, свързано със земята, с отношението ви към пръстта, към калта: селото е противопоставено на града, естественото на неестественото. За вас градът, изкуственото, представлява животът, пръстта означава смърт. А този мъж, този разгърден немит мъж, който идва при вас сред природата и се чувствува като риба на сухо, докато обикаляте магазините на града, той е земен човек. Като го завладеете, като го омотаете в собствените си дрехи, вие ще покорите смъртта си; или по-точно, вие ще я срещнете очи в очи и ще се превърнете в селско момиче, в земно момиче, надмогнало смъртта, оцеляло. Това са някои от моите впечатления. Смятам, че е необходимо да поработим повече в тази насока.

Съжали го. Ето, той бе положил известни усилия, както всеки четвъртък, и то задълбочено и умно, бе уловил повечето нишки, но не я завладяваше. Тя му убягваше. Погледна плахо към климатичната кутия и го попита:

— Не може ли да се намали? Едва ви чувам.

Той сякаш се изненада, надигна се сковано и я изключи. Тя отново се засмя глупаво.

— Нали съм била властна.

Той пак се отпусна в креслото и погледна часовника си. Шумът откъм улицата — някакъв автобус сменяше скорост, женски токчета чаткаха забързано — нахлу в стаята след прекъснатото бръмчене и разреди това неестествено безмълвие.

— Не може ли пръстта, земята, да означава колкото смърт, толкова и живот? — запита тя.

Той сви рамене, недоволен от себе си.

— На нашия език противоположностите могат да означават едно и също.

— Ако аз съм видяла у него това, какво е видял той у мен?

— Струва ми се, че си просите комплименти.