Пейо Яворов - Свобода или смърт! (Бунтовен лист. Македония)

Турци, румъни, сърби, гърци щели да се борят дружно против нас!

Затова румънският, сръбският и гръцкият посланици в Цариград не изпущат повод за напомняне на турското правителство да усили преследванията си против недоволния македонски българин. Затова румънските, гръцките и сръбските консули в нашата земя правят шпионски услуги на хьокюмата и му съдействуват в неговите безплодни усилия да се разправи с нас. Румъните и сърбите още не са повели крак, но гърците идат… Ето какво съобщава гръцкият лист „Константинополис“:

„Някои студенти от Атинския университет, турски поданици, пожелаха чрез турското посолство в Атина да постъпят в редовете на турската войска с цел да услужат на негово императорско величество султана и на високата му дърхава. Императорското правителство се отнесе благосклонно към това желание и вече се издаде императорско ираде, с което се разрешава приемането на казаните студенти за войници на турска служба.“

Пфю! Нека дойдат, ний ще ги посрещнем, както подобава…

С нашето презрение и с нашия куршум, както посрещаме войската на Абдул Хамида, както бихме посрещнали войските на краля Карола и на краля Александра, и на краля Георгя, ако бъдем честити да ги видим някога…

Прочее, ако днес отворихме дума за румънската, сръбската и гръцката политики спрямо Македония и македонците, направихме го не от голяма еня, кой, как, де пропада.

А защото в земята ни, край нас българите, живеят и по някоя стотица или хиляда разхвърлени тук-там куцовласи, сърбомани, гъркомани и гърци, които съобразяват отношенията си към нашето революционно дело с румънския, сръбския и гръцки ветрища.

Та преди да говорим за поведението на тия братя, рекохме да видим нечистите изводи, от които те, сиромаси, пият нечиста вода…

в. „Свобода или смърт“, брой 11, 14 април 1903 г.

Миналия път ний казахме, че с упорит самопожертвувателен труд успяхме да раздрусаме от основа турската държава, че с това зададохме страх на всички ония, които са крепили и подкрепят още Турция, че врагът ни се мята вече задъхан, като риба върху пясъка, и че външният свят говори и твърдо набляга да ни се даде исканата от нас правда.

Сега пък ще разтълкуваме тия си мисли, за да се види, доколко сме прави, като смятаме, че сме твърде напреднали към разрешението на освободителния наш въпрос, и като казваме, че тряба да удвоим и утроим усърдната си работа, ако искаме да ни зарадва близкото бъдеще с изгряването и за нас благото слънце на свободата.

Турците, дива и фанатическа орда, преминаха на Балканския полуостров преди повече от петстотин години и благодарение на раздорите, които подяждаха християнските държави, а най-вече България и Византия, успяха да си подчинят тия последните и да впрегнат народите им в железния хомот на черната робия. Като победители и господари, воинствените и съгласни помежду си мохамедани се настаниха най-удобно върху гърба на победените и разкапани от несъгласие „гяури“. Господарите господаруваха и си отваряха очите на четири да не изтърват от ръка тлъстия кокал, а робите робуваха и спяха непробудно, уморени от предишни борби и неуредици. Рядко се намираше да изпръхне в планината някой случайно пробуден юнак и да почне отмъстителна борба с тиранина за всекидневно вършени грабежи и безчестия. Така минаха години, век, два, три — докато агата привикна на мързеливо агаларство. И некадърен по-нататък за никаква мъчна работа, разпаса пояс, а робът, научен вече на ум и разум, усети поганския нож чак в сърцето си и размърда утрудена снага. Тогава започна освободйтелното движение между нам съседните народи, които лека-полека, един по един, де с по-голям, де с по-малък труд, измъкнаха врат из ярема и заживяха, както бог дал. Това, тъй да се каже, изскубване най-хубавите пера от крилете на Турция — пера, каквито бяха свободните днес балкански държавици — я направи да заприлича на изскубана кокошка. Нашето положение като раи, единствено върху гърба на които остана да се храни омършавяла Турция, се влоши до чудовищна степен. Какво ни оставаше да правим, ако не да подигнем глас и да поискаме подобрение в една участ, която ни туряше по-доле не само от всяка човещина, ами по-доле от всяко товарно животно? Хвала на тия смели синове на майка Македония, които ни посочиха пътя на спасението, които ни повикаха на геройска борба с нашия безбожен мъчител! Изпъкна революционната ни организация на бял свят, почна своята решителна атака — и Турция, която и без това беше загазила вече до гуша в тинята, се окончателно прекъса. Та не бяхме и сами в разрушителната работа, която пъргаво захванахме: на помощ ни бяха и арменци, и християни, и много други недоволници от азиатската неуправия. Принуден да прави грамадни разноски, за да усмирява всекидневни смутове, турчинът фалиира. Чиновници и офицери не са получили заплата за десет месеца и живеят с рушвети; другите читаци, глупави и лениви, съхнат в гладория; раите високо негопуват и като мразят „хьокюмата“, с който се борят, привикват на съгласен живот помежду си; най-после „комити“, страшни и неуловими сенки на нощта, бродят по цялата страна и довършват своята опасна мисия…