Иън Ървайн - Тъмна е луната

В благоприятни условия те напредваха по-успешно, особено в последните часове на нощта, когато изгряваше сърпът на луната, въпреки че по пълнолуние щеше да се вижда злокобната й тъмна страна.

Дните ставаха непоносимо горещи и трудни. Избухваха свади с повод и без повод. С потъмняването на луната, което сякаш отразяваше нарастващия мрачен страх в душите им, караниците се ожесточаваха. От ударите на Каран по главата на Игър зрението му отново се влоши и той изпадна в студен неистов гняв към нея, Лиан и целия свят.

Тя обаче не му обръщаше особено внимание, толкова се бе улисала в признанието на Тенсор и онова, което й бе причинил.

Един ден обаче забеляза, че Селиал се е състарила плашещо. Сребристата й коса добиваше мътнобял оттенък, дрехите й провисваха по тялото.

— Какво й е на Селиал? — подхвърли Каран на Малиен, докато се тътреха по безкрайната солена равнина.

— Ще умре скоро. Пречупи се.

— Нищо ли не може да се направи за нея?

— Нима би я заставила да страда още?

Каран се озърна. Селиал се тътреше отделно от другите, навела глава, с безволно отпуснати ръце.

— Тя беше толкова добра с мен в Шазмак…

— Отвърни й със същото. Намери думи на утеха и благодарност, най-милите, които ти идват на ум, или я остави на мира.

Вечерта преди тръгване Селиал свика аакимите, покани и Каран.

— Времето ми свършва — изрече тя с присъщото си достойнство. — Но мястото, където ще намеря покой, е далеч оттук, затова напрягам силите си. Избрах да легна в земята при Железните порти на Бясната вода, в самия край на Фошорн. Мостът на небесната дъга беше най-величавото ни дело, извършено на Сантенар. Искам да споделя вечния си сън с моята прабаба, която е била начело в изграждането на моста. Погребана е от другата страна на канала. Дано се срещнем, когато Фаранда и Лоралин отново се слеят.

— Ще дойда с тебе да те изпратя — промълви Каран със сълзи на очи.

Нямаше много за описване в този поход — жега, солен прах, жажда и преумора. Миражи обещаваха вода всеки ден, но пътниците не намираха друго освен спечена от слънцето сол. Имаше поне една промяна към добро — след сблъсъка на волята между Каран и Тенсор май желанието на Баситор да тормози Лиан бе изчезнало.

На седмата вечер водата свърши.

— На какво разстояние сме? — попита Игър, докато изстискваха последните капки от меховете.

— Поне един ден — пресметна Осейон.

Напрягаха се да продължат през нощта и в края й вече страдаха от сериозно обезводняване.

— Невъзможно е да сме далеч от езерата — изпъшка Мендарк, щом небето просветля на изток. Слънцето се показа и откри пред погледите им плоско поле от сол във всички посоки. — Сега е моментът да решим. Оставаме тук да умрем или продължаваме, докато умрем. И в двата случая няма да чакаме дълго.

— Можем да повървим още малко — промърмори Шанд, излющвайки суха кожа от устните си.

Каран се закова на място и започна да се озърта. Останалите, дори Лиан, крачеха и тя изостана.

— Какво е това?!

Душеше усърдно въздуха. Или с дарбата си за усета, или с изострената от месеците в пустинята чувствителност долавяше вода.

Никой не отговори, просто местеха крака напред. Прекалено често се бяха лъгали през тези дни.

— Сбъркали сме посоката — извика тя прегракнало. — Усещам вода. Ами да, натам е — по̀ на юг.

Не възразиха, дори не продумаха. Не си струваше. Тръгнаха подире й.

Каран ги води няколко часа. Всяка крачка се превръщаше в тежък труд. Мускулите й сякаш се слепваха, цялата кожа я сърбеше. Познаваше признаците — обезводняването щеше да я убие до края на деня.

С издигането на слънцето над солта се преливаха миражи, все по-изкусителни.

— Накъде? — изхриптя Мендарк.

— Ами… не мога да позная.

Дарбата й измени за кой ли път.

— Някой да ме вдигне — помоли Лиан.

Баситор и Осейон бяха най-високи и едри. Аакимът изгледа летописеца многозначително, но застана до Осейон. Лиан стъпи на раменете им и огледа хоризонта във всички посоки.

— Какво виждаш? — подвикваха му другите.

— Нищо! Трябва да съм по-нависоко.

Осейон и Баситор стиснаха глезените му и го вдигнаха над главите си.

— Виждам вода… — изкряка Лиан с нацепени устни. Сочеше на юг. — Там са езерата!

— Поредният мираж! — сопна се Игър.

— Да, ама този е с дървета.

Не след дълго всички съзряха купчинката мангрови дървета с тъмни листа и зелената ивица, проточила се по калния бряг.

— Вода! — развика се Каран, сякаш не бе вярвала досега. — Да видим кой ще стигне пръв.