Иън Ървайн - Тъмна е луната

Намерената карта с чертежа бе потвърдила онова, което тя вече знаеше от баща си. В Каркарон имаше таен вход. Колкото и безразсъдно да постъпваше, рискуваше само собствения си живот и не вярваше, че ще навреди на другиго… освен на Лиан. Предпочете да не мисли за това, залиса се в горските звуци и покоя на езерото. За последен път бе идвала тук дванадесетгодишна, на път за Шазмак. А преди това на осмия си рожден ден, последните щастливи мигове от детството й. Само два дни по-късно убиха баща и и зарязаха трупа му в снега. Безсмислено глупаво зверство, защото той не бе носил много пари у себе си. Но тя го загуби завинаги.

Каран потрепери и побърза да се стопли в спалния чувал.

Сутринта Лиан се събуди пръв. И в гората, и над езерото се сгъстяваше мъгла. Слънцето се показваше бледо над дърветата. Каран спеше непробудно, обвила ръце около него. А огънят още тлееше и пресеклива струйка дим се смесваше с мъглата. Лиан стисна рамото й.

— Каран…

Тя отвори очи веднага.

— Какво има?

— Огънят още тлее.

— Да, нехайство си е — промърмори тя недоволно. — Да се чудиш колко лесно си губя навиците за оцеляване. Преди година това щеше да е немислимо. Но не ми се вярва някой да го е видял. Пушекът се разнася, преди да се покаже над гората. Все пак да тръгваме. Сложи вода да кипне, моля те, и ми дай още пет минутки.

С тяхното тътрене имаха нужда от почти цял ден, за да стигнат от Черното езеро до Каркарон. След гората се отклониха от пътеката към Шазмак и поеха по толкова стръмен гол рид, че отначало лазеха по заледените скали, шибани от неспирния вятър.

Въпреки умората и слабостта Лиан не се предаваше. Каран току се оглеждаше дали някой не ги е последвал. Всъщност тайничко се надяваше нещо да им попречи да се доберат до целта. Никой обаче не се показваше и когато запълзяха към още по-трудното за катерене било, където стърчеше мразовитият символ на лудостта — Каркарон.

От двете страни на пътеката зееха дълбоки урви, пълни с паднали камънаци.

— Не мога да се сетя за по-нелепо място, където някой да си построи крепост — сподели Лиан. — Защо не е издигнал кулата някъде из платото?

— Защото тук било най-хубавото място да се занимава с Тайното изкуство. Нищо друго нямало значение за него.

— Но колко му е струвало?!

— Това не го е интересувало.

Продължиха да се влачат нагоре.

— Каран… — изхриптя Лиан няколко часа по-късно.

— Какво?

— Нали помниш как се плашех до полуда от високото?

Тя само стисна ръката му.

— Вече не се плаша, а направо умирам от страх.

Двамата се разсмяха.

— Голям напредък. Да си починем ли?

— След малко.

В късния следобед се добраха до издатина в билото.

— Оттук нагоре пътеката се вижда от Каркарон — промърмори тя. — Няма как да продължим, преди да се стъмни.

Лицето на Лиан беше бледо и изпито. Не можеше да откъсне очи от нея, зажаднял за доверие и привързаност.

Когато си отдъхна, той пропълзя до края на издатината в рида. Видя пред себе си равно място, в което бе изсечен малък амфитеатър с каменни седалки. Тук нагънатите скални пластове бяха кървавочервени, лилави и черни, а кварцовите жили в тях напомняха за спукани капиляри в око.

Каркарон беше на един полет на стрела. Кулата беше още по-уродлива, отколкото си я представяше, с нейните неравни девет стени. Стърчеше в долния край на издълбан в скалата полегат склон. Заобикаляше я продължаваща нагоре стена, която се спускаше обратно от другата страна.

Зидовете на Каркарон бяха изградени от стъписващ виолетово-сив лъскав камък. От стените стърчаха пръти и куки, неправилни кълба и блещукащи шипове, разпределени според незнаен замисъл. Вятърът фучеше и виеше между тях. Най-отгоре имаше островръх бронзов купол, между чиито арки бяха наредени зелени каменни плочи. Очертанията на кулата и стената се набиваха на очи с необичайните си извивки. В тях не личеше никакъв стремеж към съразмерност и красота.

Лиан се смъкна при Каран.

— Сега вярвам, че е бил безнадеждно луд.

— Вярно е. Родът отказал да му помага. Не дължим преданост на безумци, поне така смятаме в Банадор.

— Но как е успял да я построи?

— Довел зидари, дърводелци и работници от равнините. Разходите били неимоверни. Мнозина от строителите загинали. След смъртта на Басунез родът ни бил разорен. Пет поколения след него плащали дълговете му. И до днес си оставаме бедни, въпреки земите, които притежаваме.

— Не можеш ли да продадеш малко земя?