Михаел Енде - Приказка без край

Пълното момче не знаеше какво да отговори. Сви леко рамене и се обърна към изхода.

— Ама че обноски… — чу то зад гърба си боботещия глас, — обноски нямаш и за пет пари, иначе щеше първо да се представиш.

— Името ми е Бастиан — каза момчето, — Бастиан Балтазар Букс.

— Доста странно име — изръмжа мъжът, — с тези три Б-та. Е, разбира се, ти не си виновен за това, не си се кръстил сам така. Аз се казвам Карл-Конрад Кореандер.

— Но това са три К-та — обади се момчето със сериозен глас.

— Хм! — изръмжа старият. — Вярно!

После изпусна няколко облачета тютюнев дим.

— Е, все едно как се казваме, нали и без друго няма де се видим пак. Сега ми се ще да узная само още едно нещо — защо нахлу преди малко така в магазина ми. Човек неминуемо ще си помисли, че бягаш от някого. Така ли е?

Бастиан кимна. Кръглото му лице стана изведнъж още по-бледо, а очите му се ококориха още повече.

— Може би си обрал касата на някой магазин — предположи господин Кореандер — или пък си пребил някоя стара жена, или каквото вършите там още. Да не би полицията да е по петите ти, детето ми?

Бастиан поклати глава.

— Хайде, признай си — каза господин Кореандер, — от кого бягаше?

— От другите.

— От кои други?

— От децата в моя клас.

— Защо?

— Те… не ме оставят на мира.

— Е, и какво правят?

— Причакват ме пред училище…

— И после?

— После ми подвикват какви ли не глупости. Бутат ме и ми се подиграват.

— И ти търпиш това?

Господин Кореандер наблюдава известно време момчето с неодобрение и после попита:

— А защо не им цапнеш един по носа?

Бастиан го погледна учудено.

— Не обичам тези работи. Освен това не мога да се боксирам добре.

— И да се биеш ли не можеш? — полюбопитства господин Кореандер. — А да тичаш, да плуваш, да играеш футбол и гимнастика? Нито едно ли от тези неща не умееш да правиш?

Момчето поклати глава.

— С други думи, ти си един слабак, така ли? — каза господин Кореандер.

Бастиан повдигна рамене.

— Но да говориш все пак можеш — продължи господин Кореандер. — Защо не им отвърнеш, когато ти се подиграват?

— Веднъж го направих…

— Е, и…

— Те ме пъхнаха в една кофа за смет и вързаха капака. Виках два часа, докато някой ме чуе.

— Хм — изръмжа господин Кореандер, — и сега вече не смееш.

Бастиан кимна с глава.

— Значи си пъзлъо — установи господин Кореандер.

Бастиан сведе глава.

— Ти да не си някой зубрач, а? Отличникът на класа, само шестици, любимецът на учителите, истина е, нали?

— Не — отговори Бастиан и продължи да гледа надолу, — миналата година останах да повтарям класа.

— Боже мой — извика господин Кореандер, — значи за нищо не те бива. Бастиан мълчеше. Той продължаваше да стои, отпуснал безпомощно ръце, и от палтото му капеше вода.

— А какво ти викат, когато се заяждат с тебе — поинтересува се господин Кореандер.

— А! Какво ли не.

— Например?

— „Дебеланко, дебеланко, седнал на дебела сянка,

леко сянката потрепна, дебеланко се сепна:

Ех, че тежичко било това мое свръхтегло!“ 1 1 Стиховете в книгата преведе от немски Богдана Зидарова. — Б.р.

— Не е особено остроумно — каза господин Кореандер. — И какво друго? Бастиан се поколеба, преди да изброи:

— Фантазьор, глупак, самохвалко, лъжец…

— Фантазьор ли? Че защо?

— Понякога си говоря сам.

— И какво си говориш например?

— Съчинявам си приказки, измислям имена и думи, каквито не е имало досега, и разни други неща.

— Та ти туй ли намери да си разправяш сам на себе си? Че защо?

— Ами никой друг не се интересува от това.

Господин Кореандер се замисли и известно време мълча.

— И какво е мнението на родителите ти по този въпрос?

Бастиан не отговори веднага. Едва след малко той промълви:

— Татко не казва нищо. Никога не говори. На него всичко му е все едно.

— А майка ти?

— Нея я няма вече.

— Родителите ти разведени ли са?

— Не, тя почина — каза Бастиан.

В този момент звънна телефонът. Господин Кореандер се надигна с доста усилия от креслото и влезе, като влачеше краката си, в един малък кабинет. Там вдигна слушалката и Бастиан неясно долови как господин Кореандер казва името си. След това вратата на кабинета се затвори и вече не се чуваше нищо друго, освен приглушен говор.