Йоан Екзарх - Шестоднев

Как мога да ти разкажа наистина всичко, което е свойствено за птиците. Как жеравите поставят нощна стража, като се сменят и една част от тях спи, а друга обикаля в кръг и охранява. И когато стражата приключи, единият заспива, а идва да го смени друг, защото и той е бил пазен, както сега първият. А и когато летят, може да се наблюдава същият ред — веднъж е водач един, след това друг и когато изтече определеното време, предава водачеството на следващия.

А разумът на щъркела много малко се различава от разума на словесните. По едно и също време всички идват на своите места и пак по едно и също време отлитат, сякаш са се наговорили. Съпровождат ги тези, които при нас се наричат врани. Казват, че ги съпровождат, но те освен това се борят за тях с враждебните им птици. Доказателство за това е, първо, че по това време при нас въобще не се срещат врани, а освен това те се завръщат с окълван и проскубан врат, което ясно показва, че са се отбранявали. Кой ли им е установил този закон да ги съпровождат любезно, сякаш на гости? Кой ли е този, който е заповядал да не се отлъчва никой от този конвой? Послушайте вие, негостоприемни и скъперници, вие, които захлопвате вратите си и не давате подслон за пренощуване през зимата.

А грижата за остарелите щъркели е добър пример за нашите деца, които, ако видеха, щяха да бъдат добри към баща си и към майка си. Никой не е толкова безочлив, за да не се засрами от това, че в добрите дела е по-слаб от птиците, които нямат разум. Когато бащата загуби перата си от старост, щъркелите го заобикалят и го покриват със собствените си пера, стоплят го и му подават изобилна храна и му помагат, доколкото могат, като го повдигат от двете страни с крилата си и го пренасят. Това е известно навсякъде и затова се казва „щъркелова благодарност“.

(…) Нека никой не се оплаква от бедността си, нито да се отчайва от живота, защото няма нищо в къщата си, а да наблюдава колко умело строи ластовицата. Когато тя започне гнездото си, носи клечки в човката си, но тъй като не може да вземе кал с нозете си, тя натопява краищата на крилете си във водата и след това ги овалва в земния прах и така събира кал за своя строеж. След това добавя клечици, които свързва с тази кал като с лепило, и в това гнездо отглежда малките си. А ако някой им избоде очите, те имат естествен лек, с който могат да излекуват очите на своите пиленца. Поучи се от това, та да не би, поради духовното си убожество, да се насочиш към злото или да отблъскваш от себе си всяка надежда поради тежките страдания и да се отпуснеш. Но потърси закрилата на бога. Онзи, що дава на ластовиците толкова много, колко повече ще даде на тези, които от цялото си сърце го призовават?

Алкионът е морска птица, която прави гнездото си на морския бряг, като снася яйцата на самия пясък. Тя носи яйцата си посред зима, когато по време на честите бури ветровете изливат морето върху земята. Обаче всички ветрове престават и морските вълни утихват за седем дни, през които алкионът мъти. За толкова дни се излюпват малките. И понеже те имат нужда от храна, великодарецът бог е дал на това малко животно още седем дни, за да отгледа малките си. Това знаят и морските гребци и затова са нарекли тези дни „алкионски дни“.

(…) За гугутката се смята, че когато умре другарят й, тя не си търси друг партньор, а остава сама, без да приеме друг, със спомените за първия съпруг. Чуйте, жени, че чистотата на вдовството е много по-голяма при безсловесните, отколкото при тези, които се събират с мнозина…

Когато някой простороден и беден, и чужденец, дошъл отдалече при портите на княжеския дворец и видял ги, изумява се. И стигнал до (вътрешните) врати, като пита, чуди се. И влязъл вътре, вижда от двете страни да се издигат къщи, украсени с камък, и дърво, и изписани, и прочее. Като влезе в двореца и види високите палати, и църквите, украсени невероятно с камък, и дърво, и боя, а отвътре — с мрамор и мед, сребро и злато, понеже не знае с какво да ги сравни, тъй като в своята земя не е виждал друго, освен сламени колиби, бедният, изгубвайки си ума, им се чуди. Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал, в мантия, обшита с бисер, с огърлица от монети на шията и с пръстени на ръцете, препасан с пурпурен пояс, и с висящ на бедрото му златен меч, и от двете му страни седнали болярите със златни огърлици, с пояси и пръстени; и ако някой, когато се завърне в своята страна, го запита, казвайки: „Какво видя там?“, ще каже: „Не зная как да го разкажа, защото (само) със собствените си очи бихте могли както трябва да се възхитите на красотата“.