Както обикновено при подобни случаи, когато хуес де летрас — съдията, заобиколен от рой дрипави алгасили, пристигна на местопроизшествието, вече беше късно.
Съдията, дон Иниго Албасейте, беше на петдесетина години, нисък и пълен, с апоплектично лице, смъркаше испанско емфие от златна табакера, инкрустирана с диаманти, и под привидното си добродушие прикриваше голямо скъперничество, съчетано с необикновена хитрост и хладнокръвие, които нищо не можеше да засегне.
Противно на очакванията, достойният служител съвсем не се развълнува от бягството на убиеца. Той поклати глава, огледа тълпата и премигна със сивите си очички.
— Горкият Корнехо! — каза той философски и смръкна емфие. — Знаех си, че така ще свърши.
— Да — обади се един от присъствуващите. — Убиха го като нищо.
— И на мене така ми се струва — продължи съдията. — Убиецът си е разбирал от работата. Не му е за пръв път.
— Как може! — отговори събеседникът му и сви рамене. — Той е почти дете!
— Я! — каза съдията изненадано и го изгледа под око. — Как така дете?
— Почти — обясни човекът, горд, че съдията го слуша внимателно. — Рафаел, големият син на дан Рамон.
— Гледай ти, гледай ти! — каза съдията със скрито задоволство. — По това е невъзможно. Рафаел няма повече от шестнадесет години. Не може да се е спречкал с Корнехо, та той само да му стиснеше ръката и щеше да се справи с него.
— И въпреки всичко така е, ваше превъзходителство! Всички видяхме. Рафаел играл комар при дон Агумлар и, изглежда, не му провървяло — загубил всичките си пари, побеснял и за да си отмъсти, подпалил къщата.
— Виж ти! — удиви се съдията.
— Всичко е така, както имах честта да ви го кажа. Погледнете, ваше превъзходителство, още се вижда дим, въпреки че къщата е вече само пепел.
— Наистина — рече съдията и погледна натам, накъдето му сочеше човекът. — И какво стана после?
— После — продължи другият — Рафаел, естествено, решил да избяга. Корнехо се опита да го спре.
— Прав е бил!
— Изглежда, че не е бил прав, защото Рафаел го уби.
— Вярно — каза съдията, — но бъдете спокойни, приятели, правосъдието ще отмъсти за него.
Тези думи бяха посрещнати от присъствуващите със скептична усмивка.
Без да обръща внимание на впечатлението, което направиха думите му, съдията нареди на придружителите си, които вече бяха претърсили и обрали мъртвия, да го вдигнат и отнесат в притвора на близката църква. После се върна в къщи, като потриваше доволно ръце.
Съдията облече пътнически дрехи, мушна два пистолета в колана си, закачи си дълга сабя, вечеря леко и излезе.
Десет полицаи, въоръжени до зъби, го чакаха пред вратата, възседнали силни коне. Един слуга държеше за поводите прекрасен черен кон, който тъпчеше на едно място и нетърпеливо хапеше юздата. Дон Иниго го възседна, застана начело на подчинените си, и групата потегли в лек тръс.
— Ехе — казаха любопитните, които бяха наизлезли пред къщите си. — Съдията Албасейте отива при дон Рамон Гариляс. Сигурно утре ще чуем едно-друго.
— Ей богу — отвръщаха други. — Хлапакът си заслужава да го обесят.
— Хм — обади се някои, — жалко ще бъде. Честна дума, момчето си го бива. Как само се хвърли срещу Корнехо и как го перна, чиста работа.
През това време съдията продължаваше по пътя си и учтиво отговаряше на поздравите на многобройните минувачи; скоро стигна в полето.
Като се загърна с наметката си, попита:
— Оръжието заредено ли е?
— Да, ваше превъзходителство — отговори началникът на полицаите.
— Тогава напред към асиендата на дон Рамон Гариляс! Да побързаме, за да стигнем преди мръкване.
Групата препусна в галоп.
Околностите на Ермосильо са истинска пустиня.
Пътят, който води от града към асиенда дел милагро — чифлика ма чудото, — е тъжен и безводен.
Тук-таме се срещат дървета, наречени „железни“ поради твърдата си дървесина, каучукови издънки, перуански храсталаци, обсипани с яркочервени шушулки, индийски смокини и кактуси — единствените представители на растителния свят, които могат да виреят на тази почва, обжарена от отвесните лъчи на слънцето.
В да лечима та, сякаш за подбив, се мяркат дългите прътове на пресъхнали кладенци, на закривения край на които виси сплескан кожен мях, а на другия тежки камъни, закрепени с ремъци. Дъното на тези кладенци представлява черна тинеста кора, в която безброй отвратителни гадинки се ширят на свобода. При най-лекия повей на вятъра облаци ситен пясък задушават зажаднелия пътник, а под всяка изгоряла тревичка щурците бясно призовават със своето стържене благодатната нощна роса.
Читать дальше