Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Следователно, за „първобитния“ човек, Времето е циклично, светът периодически е сътворяван и унищожаван и лунната символика за „раждане-смърт-ново раждане“ се открива в множество митове и ритуали. Въз основа на това наследство, от памтивека е било разработено и паниндийското учение за земните ери и за космическите цикли. Естествено, индийската мисъл е променила чувствително първообразите на вечното раждане, смърт и лунно възкресение. Що се отнася до астрономическия аспект на yuga, той навярно е бил повлиян от космологическите и астрологически умозрения на вавилонците. Тук обаче няма да се спираме върху евентуалните исторически влияния на Месопотамия върху Индия. За нас сега е важно да изясним следния факт: увеличавайки все по-дръзко продължителността и броя на космическите цикли, индиецът несъмнено е преследвал сотериологическа цел. Изглежда, че ужасен от безбройните раждания и нови появи на Вселените, придружени от също толкова неизброими човешки раждания и прераждания, подчинени на закона за кармата, индиецът се е видял принуден да търси изход от това космическо колело и от тези безкрайни преселения. Ученията и мистическите техники, целящи избавлението на човека от болката и от пъкления цикъл „живот-смърт-ново раждане“ си присвояват митичните образи на космическите цикли, разширяват ги и ги използват за своите прозелитични цели — привличане на все нови и нови привърженици. За индийците от пост-ведическата епоха, тоест за тези, които са открили „страданието от съществуването“, вечното завръщане е равнозначно на безкрайния цикъл на преселения, подчинен на кармата. Нашият свят, илюзорен и преходен, света на sâmsara, на болката и невежеството, е този, който се развива под знака на Времето. Избавлението от земния свят и постигането на Спасението са равни на освобождаване от космическото Време.

На санскритски, терминът kâla е използван както в смисъла на периоди от време, на безкрайни продължителности, така и на даден момент — какъвто впрочем е и случая с европейските езици (например „What time is now?“) B най-древните текстове се подчертава временния характер на всички вселени и на всички възможни съществувания: „Времето породи всичко, което е било и което ще бъде“ (Atharva Veda, XIX, 54, 3). В Упанишадите, Брахманът — Космическия Дух, Абсолютното Същество се схваща като трансцендентен, тоест излизащ извън пределите на опита, съзнанието и познанието на Времето, но заедно с това и като източник и основа на всичко, което се проявява във Времето: „Господар на това, което е било и което ще бъде, той е едновременно днес и утре“ (Kena Up. IV, 13). А когато се появява като космически бог пред Арджуна, Кришна заявява: „Аз съм Времето, което с напредването си унищожава света“ (Bhagavad-Gîtâ, XI, 32).

Както е известно, Упанишадите различават два вида Брахман, Всемирното Същество: „тленен и нетленен, смъртен и безсмъртен, неподвижен (sthita) и подвижен и т.н.“ (Brhadâranyaka-Upanisad, II, 3, 1). Което означава, че както Вселената в своите изявени и неизявени аспекти, както и Духът в обусловените си и необусловени начини на проявяване почиват върху Единственото, така и Брахманът съвместява всички противоположности и двуполюсността. Впрочем, като уточнява тази двуполюсност на Всемирното Същество на фона на Времето, Maitri Upanisad (VII, 11,8) различава „двете форми“ (dve rape) на Брахман (тоест аспектите на „двете естества“ (dvaitibhâva) на една-единствена същност (lad ekam) като „Време и Безвремие“ (kâlaç-câkalaç-ca). C други думи, Времето и Вечността са двата аспекта на все същия Принцип: при Брахман nunc fluens и nunc stans съвпадат. Maitri Upanisad допълва: „Това, което предшества Слънцето е Безвремие (akâla) и е неделимо (akala); но това, което започва със Слънцето е Времето, което има части (sakala) и неговата форма е Годината…“

Изразът „това, което предшества Слънцето“ би могъл да се разтълкува в космологически план като период, отнасящ се до епохата преди Сътворението, тъй като в интервалите между mahâyuga или kalpa през Големите Космически Нощи, понятия като продължителност, времетраене изобщо не съществуват — но той се използва най-вече в метафизически и сотериологически план, тоест изразът определя необикновеното положение на този, който получава озарението, който става jivanmukla, човек, „освободен в живота“ и, благодарение на този факт, изпреварва даже Времето, тоест не участва повече във времетраенето. В Chândogya-Upanisad (III, 11) действително се твърди, че за Мъдреца, за озарения човек, Слънцето е неподвижно. Но след като веднъж се е издигнало до зенита си, то (Слънцето) няма повече нито да изгрява, нито да залязва. Ще си стои само в Центъра (ekala eva madhyhe sthâlâ). Което се потвърждава и от следния стих: „Никога там (тоест в трансцеденталния свят на brahman) то не е залязвало, никога не е изгрявало…“ Не изгрява и не залязва; веднъж завинаги (sakrl) то е на небето за този, който познава учението на brahman.