Мирча Елиаде - Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

В тази лавина от цифри 181отново се откроява цикличният характер на космическото време. Налице е безкрайното повтаряне на едно и също явление (сътворение — разрушаване — ново създаване) както вътре в самия „век“ (с фазите на „зората“ и „здрача“), така и най-вече в рамките на един махаиуга . Животът на Брахма се състои от 2 560 000 такива цикъла, всеки от който минава през четирите упоменати фази и завършва с pralaya, окончателното разрушение в смисъл на връщане на всички форми, в края на всеки калпа , към изначалната аморфна маса. Освен метафизичното снизяване на историята — която със самия факт на времето и пропорционално на него ерозира всички форми като изчерпва онтологичното им вещество — и освен мита за съвършеността на началото (напр. мита за загубения рай поради самия факт, че е реалност , че има форма и времетраене , на вниманието ни се налага вечното повторение на основния космически ритъм: разрушаването и периодическото пресътворяване на Космоса. Човекът може да се измъкне от този омагьосан кръг само като се освободи духовно, и всички индийски сотериологични решения се свеждат до предварителното освобождаване от космическата илюзия и до духовната свобода.

Това пан-индийско учение за цикличното време е в общи линии възприето от двете големи хетеродоксии, будизма и джайнизма, който го сравняват с колело с дванадесет спици (тази представа се среща още във ведическите текстове 182). Будизмът възприема калпа (или още каппа ) като единица мярка за космическите цикли, разделена на различен брой „неизчислими“ (asamkheya или asankheyya).

Изворите „пали“ говорят, общо взето, за четири асанхейа и за 7000 каппа 183, докато в махаяничната литература се срещат 3,7 или 33 „асанхейа“, поставени във връзка с движението на Бодхисатва в различните вселени 184. Постепенният упадък на човека се възприема от будистката традиция като постоянно намаляване на продължителността на човешкия живот. Така във времето 185на първия Буда-Випаси, който се появил преди 91 каппа, човешкият живот траел 80 000 години; при втория Буда — Сикхи (преди 31 каппа), продължителността му била 70 000 години и т.н. Седмият Буда — Гаутама се появява тогава, когато човешкият живот не надвишавал 100 години, т.е. той бил скъсен до краен предел. (Същият мотив намираме и в иранските и в християнските апокалипсиси.) За будизма, както за цялата индийска спекулативна мисъл, времето е неограничено и Бодхисатва ще се въплъти in aeternam, за да донесе вестта за спасението на всички същества. Единствената възможност да се излезе от времето, за изтръгване от железните окови на съществуването, е преодоляване на човешкото състояние чрез постигане на Нирвана 186.

Впрочем всички тези „неизчислими“ и безчет „еони“ също изпълняват сотериологична функция и самият факт на съзерцанието им внушава страх на човека. Те го принуждават да си даде сметка, че трябва милиарди пъти да започва отново съществуванието като постепенно вървене надолу, да изтърпи същите безкрайни мъки, и това разбиране води към един резултат — да засили волята му за бягство, т.е. да превъзмогне положението си на „съществуващ“.

Индийските спекулации върху цикличното време издават един общ за всички учения „отказ от историята“. Трябва обаче да се изтъкне една съществена черта, която ги различава от архаичните концепции: докато човекът на традиционната култура отрича историята като периодично премахва сътвореното, потапяйки се непрекъснато в безвремието на началния момент, индийският дух — в своите крайни напрежения — отнема ценността и дори отрича тази реактуализация на началното време („зората“), което вече не се схваща като решение на проблема за страданието. Разликата между ведическата (архаична и „примитивна“) и махаяничната представа за космическия цикъл може да се изрази, с една по-обща формула като разлика между антропологичната позиция на архетипа (традиционна) и екзистенциалната позиция (исторична). Дори и кармата, закон за всеобщата причинност, който — като оправдава човешкото съществувание и отчита историческия опит — е извор на утеха в индийската предбудистка философия, с времето става символ на „робството“ на човека. Ето защо всички индийски метафизически учения и техники, доколкото целта им е освобождаването на човека, се стремят да анихилират кармата . Но не бихме споменали доктрините за космическите цикли, ако те бяха само илюстрация на теорията за всеобща причинност. Схващането за четирите иуга внася нов елемент: то обяснява (и следователно оправдава) историческите трусове, постепенния упадък на човешката биология, социология, етика и духовност. Времето, което всъщност е траене , протяжност, утежнява безспирно състоянието на вселената, и имплицитно — това на човека . Самият факт, че днес живеем в епохата „кали-иуга“ — т.е. във „века на сенките“, развиващ се по посока на разграждането и чийто неизбежен край е космическата катастрофа, — означава, че ни е съдено да страдаме повече от хората от предишните „векове“. Сега, в нашия исторически момент, ние не можем да очакваме друго, още повече, че (и тъкмо тук проличават сотериологичната функция на „кали-иуга“ и предимствата на една „катастрофическа“ и „здрачаваща се“ история) можем да се откъснем от космическото робство. Следователно индийската теория за четирите „века“ укрепва и успокоява човека, изтерзан от историята. Защото: 1. От една страна, отредените му като на живеещ в епохата на здрача страдания му помагат да разбере преходността на човешкото си битие и така облекчават освобождението му; 2. От друга страна, теорията утвърждава и оправдава страданието на този, чийто избор е не да се освободи, а да понесе съществуването си, осъзнавайки драматичния и катастрофален характер на епохата, в която му е отредено да живее (или по-точно, да се роди отново).