Мирча Елиаде - Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

Ако никъде в архаичния свят не намираме експлицитна формула за „естествеността“ на страданието подобна на „карма“, то навсякъде виждаме стремежа да се отдаде „нормално значение“ на болката и на историческите събития. Задачата ни не е да разкрием възможните начини, по които се изразява на тази тенденция. Почти навсякъде се сблъскваме с архаичната концепция (доминираща у примитивните), според която страданието бива вменено на божествената воля, която го причинява било пряко, било като позволява на други — демонични или божествени сили, да го сторят. Унищожаването на една реколта, сушата, разграбването на град след вражеска обсада, загубване на свободата или на живота, каквото и да е бедствие (епидемия, земетресение и т.н.) — няма нищо, което да не може да се обясни и оправдае с трансцендентното, с божията промисъл. Колективно или индивидуално, страданието винаги има обяснение: или богът-покровител на победения град е бил по-слаб от този на противниците, — или налице е ритуално прегрешение на цялата общност или само на дадено семейство спрямо някое божество, — или пък в играта влизат омагьосване, демони, недоглеждане, проклятие и т.н. Така страданието става, или може да бъде поносимо.

Нещо повече: в средиземноморско-месопотамския ареал човешките страдания доста рано се свързват със страданието на някое божество. По този начин те са снабдени с архетип, който ги прави едновременно реални и „в реда на нещата“. Прастарият мит за страданието, смъртта и възкресението на Тамуз има аналози и имитации в почти целия древноизточен свят, и следи от ритуалния му сценарий са се запазили чак до следхристиянските гностици. Тук няма да се спираме върху космологично-земеделския произход и есхатологическите корени на Тамуз. Нека само припомним, че страданието и възкръсването на Тамуз представлява модел за страданията на други богове (като например Мардук) и без съмнение са били изразявани под формата на пантомима, (повтаряни) ежегодно от царя. Народните оплаквания и веселия, извикващи спомена за страданията, смъртта и възкресението на Тамуз или на което и да е космично-аграрно божество, имат неизмерим отзвук в съзнанието архаичния Изток. Това не е само едно предчувствие на възкресението след човешката смърт, но същевременно и осъзнаване на страданията на Тамуз, в които търси утешение всеки отделен човек . Поносимо е каквото и да било страдание, стига само да си спомним за страданията на Тамуз.

Тази митична драма припомня на човека, че страданието никога не е окончателно и че след смъртта неизбежно идва възкресение, че всяко поражение се анулира и надмогва от крайната победа. Очевидна е аналогията между тези митове и лунния, очертан в предишната глава. Нека още тук подчертаем, че Тамуз — или всеки вариант на същия архетип — оправдава, и в този смисъл прави поносимо, страданието на „праведника“. Както това се случва и с „праведния“ и „невинния“, Богът е страдал без вина. Той е бил унижаван, бит до кръв, затварян в „кладенец“, което е един вид Ад. Тъкмо там Великата богиня (или „пратеникът“, както е според по-късните и гностически версии) го посещава, дава му сила и му помага да възкръсне. Този толкова утешителен мит за страданието на бога изчезва твърде бавно от съзнанието на източните народи. Виденгрен 172го намира между манихейските и мандейски прототипи, с неизбежните промени и нови елементи от епохата на гръкоизточния синкретизъм. Един факт трябва да запомним: подобни митологични сценарии дават представа за извънредно архаичната структура, свързана с (произтичаща — ако не „исторически“, то поне формално — от лунарните митове, в чиято древност нямаме право да се съмняваме. По-горе констатирахме, че те формират едно поначало оптимистично схващане за живота; всичко се случва в кръг, смъртта е неизбежно последвана от възраждане, катастрофата — от ново съзидание. Парадигматичният мит за Тамуз (който важи и за други месопотамски божества) утвърждава по нов начин същия този оптимизъм; „избавление“ е не само смъртта на индивида, а и страданията като цяло. Това се подразбира дори и от ехото от мита за Тамуз, което намираме у гностици, мандейци и манихеи. Според тези секти човекът като такъв трябва да понесе участта, отредена някога на Тамуз; пропаднал в „кладенеца“, роб на „Предводителя на Сенките“, човекът бива пробуден от един Пратеник, носител на добрата вест за близкото му спасение и „освобождение“. При цялата липса на извори, позволяващи ни да пренесем тези изводи и върху Тамуз, вярваме, че неговата драма е била схващана като близка до човешката; с което се обяснява и големия „успех“ на обредите, свързани с така наречените растителни божества.