Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

„Не, това не са Петушки! Петушки Той не ги е отминавал. Той, изморен, е чергарувал там при светлината на огъня, и в много души съм забелязвал там пепелта и дима от Неговата нощувка. Пламък не ми трябва, стигат ми пепелта и димът…“

Не са Петушки това, не! Кремъл грейна пред мен в цялото си великолепие. И макар да чувах вече отзад трополенето на преследвачите ми, — успях да си помисля: „Аз, който съм кръстосвал цяла Москва надлъж и нашир, трезвен и махмурлия, — нито веднъж не съм виждал Кремъл. В търсене на Кремъл винаги стигах до Курската гара. И ето че го виждам сега, когато най-много от всичко на света ми трябва Курската гара!…“

„Незнайни са пътищата Ти…“

Трополенето се приближаваше, а аз все не можех да си поема дъх, за да продължа да тичам, само се довлякох до кремълската стена и рухнах… Целият треперех и изнемогвах от страх — беше ми все едно…

Те ме наближаваха през площада, по двама от двете ми страни. „Какви са тези хора и какво съм им сторил?“ — такъв въпрос не си задавах. „Все ми е едно. И ще ме забележат ли, или няма да ме забележат — пак ми е все едно. Не ми е нужно това треперене, нужен ми е покой, това са всичките ми желания… Отърви ме, Господи…“

Те все пак ме забелязаха. Дойдоха и ме наобиколиха запъхтени. Добре, че успях да се изправя на крака — инак щяха да ме убият…

— Ти от нас? От нас ли искаше да избягаш? — изсъска единият и ме хвана за косата, и с все сила ми блъсна главата в кремълската стена. Стори ми се, че се разцепвам от болка, кръвта се стичаше по лицето ми и под яката на ризата ми… Насмалко не паднах, но се удържах… Започна пребиването.

— В корема, в корема го ритни, с ботуша! Нека се сгърчи!

Боже! Изскубнах се и избягнах — надолу по площада. „Бягай, Веничка, ако можеш, бягай, ще им се изплъзнеш, те изобщо не знаят да бягат!“ За два мига се спрях пред паметника — избърсах кръвта от веждите си, за да виждам по-добре — първо погледнах Минин, после Пожарски, после пак Минин: накъде? В коя посока да бягам? Къде е Курската гара и накъде да бягам? Нямах време за размисли — литнах натам, накъдето гледаше княз Дмитрий Пожарскн…

Москва — Петушки.

Незнайното стълбище

Все пак чак до последния миг още се надявах да се спася от тях. И когато се втурнах в един вход и допълзях до най-горната площадка и пак рухнах — все още се надявах… „О, нищо, нищо, сърцето ти след час ще утихне, кръвта ще се измие, лежи си, Веничка, лежи си до разсъмване, а после ще идеш на Курската гара и… Недей трепери така, нали ти казах, че няма защо…“

Сърцето ми думкаше така, че ми пречеше да се ослушвам, но все пак дочух: вратата на входа долу бавно се открехна и не се затвори четири-пет мига…

Целият разтреперан, аз си казах: „Талифе куми, тоест стани и се приготви за кончината си…“ Това вече е не талифе куми, усещам го, това е лама сабахтани, както е казал Спасителят… Тоест защо, Господи, ме изостави? Защо все пак, Господи, Ти ме изостави?

Господ мълчеше.

Ангели небени, ония се изкачват по стълбището! Какво да правя? Какво да направя сега, за да не умра? Ангели!…

И ангелите — се разсмяха. Знаете ли как се смеят ангелите? Те са позорни твари, сега го знам — да ви кажа ли как се разсмяха те? Веднъж много огдавна в Лобня близо до гарата влакът прегази един човек и го прегази по необясним начин: цялата му долна половина стана на парченца и се разпиля по платното, а горната му половина, от кръста, остана като жива и стоеше до релсите, както стоят бюстовете на постаментите си. Влакът си замина, а тая половина продължи да си стои, и по лицето му се четеше някаква озадаченост, и устата му беше полуотворена. Мнозина не можеха да гледат това и се извръщаха, пребледнели и с болка в сърцето. А едни деца се завтекоха към него, три или четири дечица, намериха някъде пушеща угарка и му я натикаха в мъртвата полуотворена уста. И угарката димеше ли, димеше, а децата подскачаха наоколо и се радваха на тази смехория…

Та и ангелите сега така ми се смееха. Те се смееха, а Бог мълчеше… А ония четиримата вече ги виждах. Те се качваха откъм първия етаж… А когато ги видях, по-силно от всякакъв страх (честна дума, по-силно) беше учудването ми: те, и четиримата се изкачваха боси и си носеха обувките в ръце. Защо ли? За да не вдигат шум по стълбището ли? Или за да се промъкнат по-незабелязано до мен? Не знам, но това беше последното, което съм запомнил. Тоест това си учудване.

Те дори не се поспряха, за да си поемат дъх, и от последното стъпало се втурнаха да ме душат с пет или шест ръце наведнъж, аз, доколкото можех, откачах ръцете им и защищавах гърлото си, както можех. И тогава се случи най-ужасното: единият от тях, оня с най-свирепия и класически профил, измъкна от джоба си грамадно шило с дървена ръкохватка; може би дори не шило, а отвертка или нещо друго — не знам. Той заповяда на всички останали да ми държат ръцете и колкото и да се бранех, те ме приковаха към пода, съвсем обезумял…