Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

Ето — сега аз потеглих от гара Покров. Видях надписа „Покров“ и ярките светлини. Всичко това е много хубаво — и „Покров“, и ярките светлини. Само че защо са отдясно по посоката на движение на влака?… Допущам: разумът ми е донякъде замъглен, но не съм хлапе, знам: ако гара Покров е отдясно, значи, — пътувам от Петушки за Москва, а не от Москва за Петушки!….О, проклет Сфинкс!

Онемях и се защурах из целия вагон, добре, че в него вече нямаше жива душа. „Чакай, Веничка, не бързай. Глупаво сърце, не блъскай. Може би просто малко си се объркал: може би Покров е бил все пак отляво, а не отдясно? Излез пак на площадката, погледни хубавичко от коя страна по посоката на движение на влака е написано «х…»“

Изскочих на площадката и погледнах надясно: на запотеното стъкло старателно и красиво беше изписано „х…“ Погледнах наляво: там пак толкова старателно и красиво беше изписано „х…“ Божичко, хванах се за главата и се върнах във вагона, и пак онемях и се замятах.

„Чакай, чакай… Спомни си, Веничка, нали през целия път от Москва седеше отляво спрямо посоката на движение и всички черномустакати, всички митричи, всички декабристи — всички седяха отляво спрямо посоката на движение на влака. Виждаш ли колко е просто?…“

Разтърчах се из вагона да си търся куфарчето — куфарчето го нямаше никъде, нито отляво, нито отдясно.

Къде ми е куфарчето?!

„Кротко, кротко, Веня, успокой се. Няма страшно. Куфарчето е дребна работа, куфарчето после ще се намери. Първо си отговори на въпроса: закъде пътуваш? И чак подир туй си търси куфарчето. Първо си изясни мисълта — и чак тогаз куфарчето. Ясна мисъл или милион? Разбира се, първо мисълта и чак тогаз милионът. И куфарчето.“

„Ти си благороден, Веня. Изпий всичкия си остатък от кубанската — загдето си благороден.“

И ето — навирих глава, допивайки остатъка си. И — веднага — се разпръсна тъмата, в която бях потопен, и взе да се развиделява в самите дълбини на душата и разсъдъка ми: и заблестяха зари, по заря на всяка глътка и на всяка глътка по заря.

„Човек не бива да е самотен — на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората, дори и ако не искат да го вземат. А ако все пак е самотен, трябва да мине през вагоните. Трябва да намери хора и да им каже: «Ето. Аз съм самотен. Отдавам ви се без остатък. (Защото остатъка току-що го доизпих, ха-ха!) А вие ми отдайте себе си и след като ми се отдадете, кажете: закъде пътуваме? От Москва за Петушки или от Петушки за Москва?»“

„И според теб тъкмо така ли трябва да постъпва човек?“ — сам се запитах аз, навел глава наляво.

„Да. Тъкмо така — сам си отговорих аз, след като наведох глава надясно. — Няма цял живот да гледаш «х…» по запотените стъкла и да се терзаеш от загадката!…“

И тръгнах през вагоните. В първия нямаше жива душа, само пръскаше дъжд през отворените прозорци. Във втория също нямаше жива душа; дори дъжд не пръскаше…

В третия — имаше някой…

113-и километър — Омутишче

…Една жена, цялата в черно от главата до петите, стоеше до прозореца и безучастно разглеждаше мъглата зад прозореца, притиснала дантелена кърпичка към устните си. „Същинско копие от «Безутешна мъка», твое копие, Ерофеев“ — веднага си рекох аз наум и веднага се разсмях мислено.

Тихо, на пръсти, за да не подплаша очарованието, аз я доближих изотзад и се спотаих. Жената плачеше…

Ето. Човек се усамотява, за да си поплаче.

Но принципно той не е самотен. Когато плаче, човек просто не иска някой да е съпричастен със сълзите му. И правилно постъпва, защото има ли на тоя свят нещо по-висше от безутешността?… О, ако можех сега да кажа нещо, нещо такова — че да рукнат сълзи от очите на всички майки, да се облекат в траур дворци и колиби, села и паланки!…

Какво все пак да кажа?

— Княгиньо — повиках я аз тихо.

— Какво искаш, бе? — обади се княгинята, както си гледаше през прозореца.

— Нищо. Устната ти хармоничка се вижда изотзад, само това.

— Не дрънкай глупости, момче. Това не е хармоничка, това са веждите ми… По-добре си мълчи, може да минеш за умен…

Аз ли — в моето положение — да мълча?! Аз, който съм тръгнал през всички вагони да търся решението на загадката!… Жалко, че съм забравил каква беше тая загадка, но помня, че ставаше дума за нещо много важно… Както и да е, после ще се сетя… Тук жена плаче, а това е значително по-важно… О, мизерници! Превърнахте земята ми в най-лайнян ад — и ни карате да крием сълзите си от хората, а смеха си да излагаме на показ!… О, долни мръсници! Не оставихте на хората нищо освен „скръбта“ и „страха“ и след всичко това — и след всичко това смехът трябвало да бъде публичен, а сълзата под възбрана!…