Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

„Това е треска“ — помислих си аз. — „Тая гореща мъгла навсякъде около мен е от треската защото аз самият треперя, а навсякъде около мен има гореща мъгла.“ А от мъглата излиза някой много познат, да е Ахил — не е Ахил, но много познат! О! Сега го познах: това е понтийският цар Митридат. Целият оплескан със сополи, а в ръката му — ножче…

— Ти ли си бе, Митридате? — беше ми толкова тежко, че говорех почти беззвучно. — Митридате, ти ли си бе?…

— Аз съм — отговори ми понтийският цар Митридат.

— А защо целият си оплескан?

— Все съм си такъв. Щом дойде пълнолуние — сополите ми потичат…

— А в другите дни не текат ли?

— Случва се и да текат. Но не чак толкова, както при пълнолуние.

— Ами ти какво, изобщо ли не ги бършеш? — бях преминал почти на шепот. — Не ги ли бършеш?

— А бе как да ти кажа? Случва се да ги бърша, само че по пълнолуние можеш ли ги изтри? Не толкова ще ги изтриеш, колкото ще ги размажеш. Знаеш, че всеки си има свой вкус — един обича да точи сополи, друг — да ги бърше, трети — да ги размазва. А по пълнолуние…

Прекъснах го:

— Красиво говориш, Митридате, само че защо държиш ножче в ръцете си?…

— Как защо?… Ами за да те коля, затуй! Седнал да ме пита: защо?… За да те коля, разбира се.

И колко се промени той отведнъж! Все кротко говореше, а сега се озъби, почерня — и къде му се дянаха сополите? А на всичко отгоре прихна с цяло гърло! После пак се озъби, после пак се разсмя гръмогласно!

Треската пак ме затресе: „Недей така, Митридате, не е хубаво! — шепнех ли, виках ли — не знам. — Махни ножа, махни го, за какво ти е?“ А той вече нищо не чуваше и замахваше, в него сякаш се бяха вселили хиляди черни дяволи. „Фанатик!“ И изведнъж нещо се заби в ребрата ми и аз простенах тихо, защото нямах сили дори с ръка да се защитя от ножчето… „Престани, Митридате, престани…“

Но тогава нещо се заби в десния ми хълбок, после пак в левия, после пак в десния. Сколасвах само да изквичавам безсилно — и се затръшках от болка по целия перон. И се събудих целият в гърчове. Наоколо — нищо освен вятър, мъгла и кучешки студ. „Какво ми става и къде съм? Защо ръми дъжд? Боже…“

И пак заспах. И пак се започна същото, и тръпките, и температурата, и треската, а оттам, откъм далечината, където беше мъглата, изплуваха ония двамата дангалаци от скулптурата на Мухина, работникът с чука и селянката със сърпа, и дойдоха досами мен, и се захилиха и двамата. И работникът ме цапардоса с чука си по главата, а после селянката — със сърпа през т…ците. Извиках — сигурно на глас съм извикал — и пак се събудих, тоя път дори в конвулсии, защото в мен вече всичко трепереше — и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.

О, тази болка! О, този кучешки студ! О, невъзможност! Ако оттук нататък всеки мой петък бъде като днешния, някой четвъртък ще се обеся!… Такива ли тръпки очаквах от теб, Петушки? Докато пътувах насам, кой е изклал птичките ти и е изпотъпкал твоя жасмин?… Света Богородице, аз съм в Петушки!…

„Нищо, нищо, Ерофеев… Талифа куми, както е казал Спасителят, — тоест стани и тръгни. Знам, знам, смазан си, всичките ти крайници и цялата ти душа са смазани, и на перона е мокро и безлюдно, и никой не те посрещна, и никой никога няма да те посрещне. Но все пак стани и тръгни. Опитай се… А куфарчето ти, Боже, къде е куфарчето ти с армаганите?… Двете чаши лешници за момчето, бонбоните «Метличина» и празните шишета?… Къде е куфарчето? Кой и защо го е откраднал — нали там имаше армагани!… Я виж имаш ли пари, може да имаш поне малко! Да, да, малко имам, съвсеем малко; но какво са сега парите?… О, ефемерност! О, безполезност! О, най-гнусно, най-позорно време в живота на моя народ — времето от затварянето на бакалниците до разсъмване!…“

„Нищо, нищо, Ерофеев… Талифа куми, както каза твоята Царица, когато ти лежеше в ковчега. Тоест стани, позатрий си палтото, позачисти си панталона, поотупай се и тръгни. Опитай се да направиш поне две крачки, а след това ще ти бъде по-лесно. Колкото по-нататък — толкова по-лесно. Нали ти самият казваше на болното момче: «Раз-два, бързо обуй се, как не те е срам да спиш?…» Най-важното е да се махнеш от релсите, тук вечно се движат влакове, от Москва за Петушки, от Петушки за Москва. Махни се от релсите. Сега всичко ще научиш, и защо никъде няма жива душа, ще научиш, и защо тя не те посрещна, и всичко ще научиш… Тръгни, Веничка, тръгни…“

Петушки. Гаровият площад

„Ако искаш да тръгнеш наляво, Веничка, — тръгни наляво. Ако искаш надясно — тръгни надясно. Все едно няма къде да идеш. Така че по-добре тръгни напред, накъдето ти гледат очите…“