Венедикт Ерофеев - Москва — Петушки

Отдалечих се от вратата и започнах да местя тежкия си поглед от къща на къща, от вход на вход. И докато в мен се намъкваше една тежка мисъл, която ме е страх да изрека, заедно с една тежка догадка, която също ме е страх да изрека — аз вървях ли, вървях, и оглеждах от упор всяка сграда, и не можех да ги видя както трябва: от студа или кой знае от какво очите ми бяха плувнали в сълзи…

„Не плачи, Ерофеев, не плачи… Защо ти трябва? И защо толкова трепериш? От студа или от нещо друго?… Недей…“

Да имах поне двайсет глътки кубанская! Те биха стигнали до сърцето ми и сърцето ми като нищо би убедило моя разум, че се намирам в Петушки! Но нямах кубанская: свих в пряката уличка и пак затреперих и се разплаках…

И тъкмо тогава — се започна една история, по-страшна от всички, които съм сънувал. В същата тази уличка насреща ми вървяха четирима души. Веднага ги познах, няма да ви обяснявам кои са тия четиримата… Затреперих още по-силно, целият се превърнах в непрекъснат гърч…

А те дойдоха и ме наобиколиха. Как да ви обясня какви им бяха мутрите? Не, далеч не разбойнически мутри, по-скоро дори обратното, с елемент на нещо класическо, но в очите на всеки от четиримата — знаете ли? Влизали ли сте някога в клозета на Петушкинската гара? Спомняте ли си как там, на грамадна дълбочина, под кръглите отвори, се плиска и лъщи тази каша с кафяв цвят? Ей такива бяха очите и на четиримата. А четвъртият приличаше… Впрочем, после ще ви кажа на кого приличаше.

— Ето че те пипнахме — каза един.

— Как тоест… сте ме пипнали? — гласът ми страхотно трепереше от препиването и от треската. Те решиха, че от страх.

— Ей тъй — пипнахме те! Вече заникъде няма да заминеш.

— А защо?

— Защото.

— Чуйте… — гласът ми беше пресеклив, защото трепереше всеки мой нерв, не само гласът ми. Нощем никой не може да бъде сигурен в себе си, тоест имам предвид: през студена нощ. И апостолът предал Христос, преди да пропеят трети петли. Не, другояче беше: и апостолът три пъти предал Христос, преди да пропеят петлите. Знам защо го е предал — защото е треперел от студ, да. На всичко отгоре той се греел край огъня, заедно с тях. А аз и огън си нямам, и съм пил цяла седмица нон стоп. И ако сега започнат да ме разпитват, ще го предам не три, а седем по седемдесет пъти, та дори и повече…

— Чуйте — замънках аз, — пуснете ме… за какво съм ви?. … Аз просто не стигнах до моето момиче… Бях тръгнал затам, но не пристигнах… Просто съм заспал и ми откраднаха куфарчето, докато съм спал… Вътре нямаше кой знае какво, но все едно ми е жал… „Метличини“…

— Какви метличини? — злобно ме попита един.

— А бе бонбони, бонбони „Метличина“… И двеста грама лешници, за малкия ги носех, бях му ги обещал, загдето толкова добре знае буквата… Но това са глупости… Само да дочакам изгрева, пак ще хвана влака… Вярно, ще пристигна без пари, без армагани, но те и тъй ще ме приемат, думичка няма да ми кажат… дори наопаки.

И четиримата ме гледаха от упор, и четиримата сигурно си мислеха: „Ама че е страхливо и елементарно това диване!“ О, нека си мислят, само да ме пуснат!…

— Искам пак да замина за Петушки…

— За никакви Петушки няма да заминеш!

— Добре де… няма да заминавам, но искам да ида на Курската гара…

— Никаква гара няма да видиш!

— Ама защо?…

— Защото!

Един замахна и ме зашлеви по бузата, друг — с юмрук по лицето, останалите двама също налитаха да ме бият, нищо не разбирах. Все пак се удържах на крака и отстъпвах от тях много бавничко, а те и четиримата много бавничко настъпваха…

„Бягай, Веничка, накъдето и да е, все едно накъде!… Бягай към Курската гара! Наляво, надясно или назад — все едно там ще стигнеш! Бягай, Веничка, бягай!…“

Хванах се за главата и побягнах. Те — подире ми…

Петушки. Кремъл.

Паметникът на Минин и Пожарски

„А може би все пак съм в Петушки?… Защо по улиците няма хора? Да не би да са измрели?… Тия, ако ме настигнат, ще ме убият… А на кого да викна? През никой прозорец не се вижда никаква светлина… И фенерите светят фантастично, светят без да примигват.“

„Като нищо може да съм и в Петушки… Ей оная сграда, към която тичам сега — това е «Отдел социални грижи», а зад нея — мрак… Петушкинските социални грижи — а зад тях мрак во веки веков и гнездилище за душите на покойните… О, не, не!…“

Изскочих на един площад, настлан с мокри павета поех си дъх и се огледах наоколо:

„Не са Петушки това, не!… Ако Той — ако Той завинаги е напуснал земята, но вижда всекиго от нас — знам, че насам никога не е поглеждал… А ако Той никога не е напущал земята ми, ако я е обходил цялата бос и в робски вид — Той е избиколил това място и го е отминал…“